искам...

Навън е сиво, мокро и несъмващо.
Сред капчиците дъжд, белите снежинки, като пеперуди полетели във вихъра на северния вятър. Край прозореца забавят своя полет, за да ми покажат прелестта си съвършена.
Съвършена, но студена...
Красиво е навън сега. Но моя поглед с жажда се вторачва в престрашилите тревички да покажат зеленото на свойта същност. Зеленото надежди ми заплита цветни със спокойствието на пролетната неизбежност.
В кръговрата на живота предизвестеността в чудо се превръща от силното желание и копнежа за промяна.
Искам бялото на пролетта...
И цялата й цветна феерия...
Искам чудото на пролетното възкресение и в мен живот да оцвети с дъгата си вълшебна. Дъга от цвят, надежди и мечти...
Искам усмивките ми пак свободни да летят и да докосват с обич сърцето на мъжа любим. Искам  прегръдките ми с топлина и нежност да топят препятствията пред нас.
Искам пролетното възраждане да усили силата на любовта ми. Имам нужда от пролетна подкрепа...
Искам... пролет...

картинката от тук...

с надежди...

Утрото е сиво и сивотата му притиска погледа, надеждата за пролет в себе си стаил...
Но другите ми сетива надеждата подкрепят. Свежият дъх на утрото нахлува през отворения прозорец с полъх топлина и усмихва ме.
Сега на топло си стоя в уютна стая, с лежерните, неделни занимания.
А погледът навън, срещнал сивотата февруарска, намига на сърцето ми копнеещо за пролет.
И за полет...

Пролетни усмивки и при Дани има...

без въпроси...

Обичам в тишина да бъда.
Понякога от нея ме боли.
Но днес, тишината търся.
И ми се мълчи... в последните ми дни... /и седмици, дори... /
Умората ми надделява след ден изпълнен с безсмислени слова, заливащи отвсякъде.
Лесно ли е да се избяга?...
За мен не е...
Въпроси ме нападат, а аз не искам да търся отговорите сега. Не мога...
Знам, че въпросите ми имат свойство - да се размножават неконтролируемо в прогресия геометрична...
Затова се браня. И като щраус в пясък, ще се заровя в книгите си... Дали това ще ме спаси?...
Отивам... в тишина да се завия...
Без въпроси...

При Дани... за пролет си мечтая...

пролет...

Пролетни усмивки днес си имам...
Пролетно е в прегръдки топли, нежни...
Пролетно е докато ти бърборя...
Пролетно е в миговете страст изгаряща...
Пролетно е с топлината на телата уморени...
Пролет е в очите от щастие заблестели...
Пролет всеки миг до теб е...

При Цвети настроения за пролет се намират...

безсилие...

Времето неумолимо си изтича покрай мен.
За всичките мечти не стига време.
Край мен е хаос, който искам аз да подредя. Искам...
Но не мога...
Безсилието ме изгаря и до лудост ме довежда сякаш... Да се позная, аз дори не мога...
Къде отиде оптимизма ми заразен? Къде остана усмивката ми искрена и топла? В какво превръщам се? Нима това съм аз? Сълзите ми, реки да бяха, да са пресъхнали отдавна...
Защо безсилна съм да променя нещата? Нима на нищо, в този си живот не се научих? Защо не мога да помогна, когато толкоз много аз го искам? Нима от знанията и от моженето ми ползата е никаква?
Тогава... защо съм аз? Какво аз тука правя? Нима животът ми тъй празен и безсмислен ще се свърши?
А толкова искам... да мога... да помогна...
Защо не мога?

При Кръстю... някакво такова ми е настроението...

в търсене...

... на светлина...
... в тунела...
... на живота...













.

за любовта...

Природата е неуморна. Неуморна е съдбата...
Показва ни любовта в неочаквани моменти. Показва ни я със знаци малки. Малки, но със символ вечен...
Любовта е в сърцата ни. И само усет трябва ни... понякога. А може би, по-скоро трябва ни доверие...
Доверие, че е възможно всичко... с любов...
Сърцето символ на любов е. Навярно, защото то е дом за любовта.  На сърцето разум му не трябва. Има свои си закони... на любовта...
Сърцето няма мисли. С чувства е богато.
А любовта най-безценно богатство е...
Сърцето не иска да знае за "така трябва". То не разбира от трябва. Сърцето само обича...
Сърцето не може да мрази. То не разбира какво е това. Сърцето може да обича...
Сърцето не разбира от сметки. То не дели, нито изважда. То само събира и умножава любовните чувства... Сърцето обича...
Сърцето ми обича...
Душата ми щастлива е...
Нима друг смисъл трябва ми...
Стига ми...
Любов това е!

Цвети уловила е любовния знак на съдбата...

прераждане...

Фениксът се преражда от пепелта...
Пепел след огън опустошителен...
Безсмъртен е...
Като любовта в мен...
Изпепелява ме, а после ме възражда...
Любовта безсмъртна е и по-силна ме прави след всяко възраждане...
И любовта по-силна е...
И по-истинска е...
Може би защото е истинска, тя се преражда...
Огън е всяко препятствие по пътя ми към теб...
Огънят изгаря всяка пречка пред нас...
А после сме по-силни... Преродени...
Любовта е нашият огън...
В тази любов аз горя... и живея...
Тази любов е... животът ни...
Любовта ни...

.