безсилие...

Времето неумолимо си изтича покрай мен.
За всичките мечти не стига време.
Край мен е хаос, който искам аз да подредя. Искам...
Но не мога...
Безсилието ме изгаря и до лудост ме довежда сякаш... Да се позная, аз дори не мога...
Къде отиде оптимизма ми заразен? Къде остана усмивката ми искрена и топла? В какво превръщам се? Нима това съм аз? Сълзите ми, реки да бяха, да са пресъхнали отдавна...
Защо безсилна съм да променя нещата? Нима на нищо, в този си живот не се научих? Защо не мога да помогна, когато толкоз много аз го искам? Нима от знанията и от моженето ми ползата е никаква?
Тогава... защо съм аз? Какво аз тука правя? Нима животът ми тъй празен и безсмислен ще се свърши?
А толкова искам... да мога... да помогна...
Защо не мога?

При Кръстю... някакво такова ми е настроението...