без причина

Без причина ми е тъжно.
Или пък причини има много.
Дали от липсата на слънце
или пък октомври е виновен.
Дали защото сърцето взаимност не усеща
или пък надеждата ми нейде се е запиляла.
Отдавна не съм се чувствала така... тъжна и безсилна. Мислех си, че всичко мога да го понеса. Но днес... заблуда е било. Слаба съм. И помня хубаво и топло, помня и студено. И ме боли... от липса на надежда, от безсилие, от примирение, от празно... Не, аз не съм това.
Днес не знам коя съм...
Да се намеря имам нужда... Къде съм аз?

.

глупачка съм...

Глупачка съм...
Добре де, подозирах го, че съм такава... Не исках да повярвам... Сама себе си мамех...
Тогава защо да го не правят другите?
Глупачка съм... Че вярвам на откровените лъжи. Че вярвам на премълчани думи. Че вярвам на туй, което никога не чух. Че вярвам на сетивата си, които тъй измамно ме успокояват. Че вярвам, че каквото даваш ще получиш.
Глупачка съм...
Виновни няма... Само аз... Или пък не...
В Амазонското си блато сама затънах... Защото вярвах, че е езеро кристално... Защото вярвах в слънчевите изгреви... Защото вярвах, че и за мен Любов на този свят ще има...
Вярвах...
Затова... глупачка съм... 



.

бездомно ми е...

Бездомно ми е...
Бездомно с много къщи...
Защо все нещо липсва ми, за да бъда цяла?
Защо ли вярата ми всеки я предава?
Защо допускам сълзи да проливам при всяко "не" на желанието мое?
Защо не мога да повярвам, че АЗ съм също толкова специална?
Кога ли ще намеря в себе си дома?
Онзи пристан, в който бурите са бриз прохладен...
До кога ли огънят в сърцето ми ще изгаря душата ми самотна?
Въпроси и въпроси са оплели мислите и волята ми. Без воля съм, без мисли проходими...
Не обичам да се чувствам така...
Не искам да се чувствам така...
Не искам с шоколад да е теша, а душата ми за ласки мъжки да копнее...
Кога ли "искам", "може", "допустимо", "така е по-добре" ще бъдат само едно "просто е така"?
Да, искам всичко да е просто. Не искам повече да бъде сложно! Не искам със загадките житейски да се боря. Искам да е право, да е равно. Изморих се по пътеки лъкатушни да се губя.
Да се намеря искам и да се не губя вече. 
Искам у дома си да си бъда. Но къде си ти, дом мой?
...

.

не знам...

Не знам... не знам... не знам...
Всичко ми е объркано... 
Мислите си не събирам. Делата разпилени. Чувствата заспали.
Не знам каква да я мисля. Не знам от къде да я захвана. Не знам кой и защо ми е.
В една такава дупка, не, пропаст цяла е, в която ден след ден пропадам... А дъно се не вижда.
Сигурно много ще ме заболи като стигна до дъното. Скоро ще бъде, предчувствие такова ме владее.
Сигурно болка трябва ми, за да ме освести. За да се събера. За да се подредя. 
Не знам... Не искам и да знам... Искам само да си бъда аз. Една такава спокойна, тиха и добра. Защото съм това. Или съм си разпиляна, объркана и сега съм себе си?... Не знам...
Когато в ред се подредя ми липсва лудостта на разпиляната. Когато разпилея лудостта си, липсва ми реда. Коя съм аз? Защо в двете крайности се хвърлям и все ми нещо липсва?
Нима не мога реда да събера с разпиляността си и в баланс да бъда. Казват, че и хаосът бил подреден... Защо не мога моят малък хаос да почувствам подреден. Защо потъвам, защо пропадам в бездната бездънна?
Дали ако заспя ще се събудя в утро подредено. Утро, в което ще съм мила, нежна и добра. Утро, в което някой ще попита "как си, мила?". Утро с усмивка слънчева да ме дари. И нежността на две думички да ме изпълни. Пак се размечтах...
Мечтите вече трябва да си прибера. За друг живот да си ги подредя на дъното на куфар стар. Когато няма да си спомням болката от този и няма пропасти да има. 
Сега... било какво било. С мечтите сбогом да си взема. И със сивото да се сдобря. Защото вече сиво ме очаква...
Не знам... 
Не искам и да знам...
Може би ще ми е по-удобно в незнание да се завия... От знанията полза няма... Какво като знаех до сега? Знанието болката усилва. Не искам да боли. Не искам аз да знам...
Не знам...

.

боли...

Днес боли от студ. И от усещането за ненужност.
От болка иде ми да вия.
Но учейки се да оцелея, само се събирам в себе си и се затрупвам с работа ненужна. Затрупвам се със самосъжаления и упреци ненужни. Не трябва... Не мога... Не знам...
Не знам как да продължавам. А трябва... Но не знам...
Мислите ми се заплитат във въпроси без отговори: Защо боли от обич? Защо ненужна станах? Колко още от себе си мога да дарявам без да усещам отговор? Аз ли съм това? Какво бях? Какво ще стана? Как да задържам оптимизма си след заливане с негативизъм?  Дали изобщо липсвам аз на някой? ... на него?
Защо...? Какво...? Как...? Колко...?
Въпроси, а отговори нямам...
Едва ли ще получа...
Сега, за да не се побъркам от въпроси и от болка, пак в работа ще се заровя... Макар да не помага...

.

не знам...

Не знам...
Но знам, че тъй не може да продължава.
Не може да съм все със сълзи на очите...
Не искам да съм в пропаст бездънна...
Не искам да самосъжалявам по цял ден...
Искам си слънцето.
Искам си усмивките.
Кой ми ги отне? Защо ги скри от мен?
Защо боли ме любовта?
Не искам...

.

няма...

Нямам идея

"Няма от какво да се притесняваш." - каза ми го...
Да, знам, че е така. Сигурна съм, че няма нито една причина да се съмнявам и притеснявам.
Това, което имаме вече шест години е достатъчно голямо и силно, за да си причинявам сама излишни съмнения. 
И все пак... Боли ме не от съмнения, а от невъзможност... Невъзможност да съм до теб, да си до мен.
Знам, че така трябва, но... Пак ми е тъжно...
Още един ден ще си отиде... И утре няма да ми е по-леко...
Знам, че ще го понеса...
Знам, че и на теб не ти е лесно... Знам, че ти липсвам...
Но така трябва...
Обичам си те!
Обещавам ти, че няма да плача...

.

понякога...

Понякога ми се слуша музика...
От оная, дето тъгата ми увеличава.
Не знам защо си го причинявам.
Очаквания имам. Съвсем обикновени...
Дори и най-малкото не получавам.
Все се питам какво и защо искам...
А аз искам малко обич. Съвсем малко...
Безсилно ми е...
Безсмислено ми е... 

При Драго си познах сълзата...

.

заболя ме...

Заболя ме от невярата ти в мен, от съмненията, с които ме заливаш...
Заболя ме, че безсилна съм съмненията ти да премахна...
Доверието ми в теб е безгранично... Мислех че го знаеш и го чувстваш...  
Споделях ти и ти споделям всяко свое желание, действие и  мисъл. Всяка своя мечта и копнежите си съкровени. Чувствах, че и ти доверие ми имаш и по-естествено нещо от тази взаимност не виждах. Сега оказва се, че в теб съмнения се раждат...
Къде сгреших, с какво заслужих твоите съмнения?
Боли ме... Много ме боли...
Знаеш ли какво е болка от невяра?

.

усещане за пропаст...

С усещане за пропаст съм. Една такава голяма... Голяма и дълбока пропаст... 
И мислите ми са от тиня. Както им прилича за дълбока пропаст.
Необяснимо ми е. Или поне причина сериозна не намирам. 
В мен се борят желание да продължа с изборите, които съм направила до днес и желание да спра до където съм независимо, че вероятно имам още път напред с тези избори.
Потърсих си усмивка, а бях залята с негативизъм... Този път не можах да го понеса...
Прекаления оптимизъм може понякога да граничи с наивност и нереалност. Може и за степен на инфантилност да говори. Но пък малка доза оптимизъм, мисля, че е даже здравословно. 
Е, потърсих дозичката оптимизъм... И сега в тинята се самосъжалявам... 
Знам, че ще ми мине. И друг път съм се изправяла и съм излизала от дупката дълбока. Ще изляза и сега. Добре, де... няма да е сега. След малко. Или след колкото ми трябва...
И пак ще получа въпрос: Какво ти става?
Добре съм си. И по-добре ще бъда. Само, че сега... Изтривам сълзите си... 
Ще ми мине...

.

някакво ми е никакво...

Не би трябвало да съм така.
Няма причина.
Никаква.
Ни разумна, ни неразумна.
Но ми е така...
Някакво никакво ми е...
И много уморено.
И физическата и другата умора...  умората на духа ми...
Как да го обясня ли?
Ами... не мога. И не искам. Искам да го прескоча този етап. Искам да съм три крачки напред. Защо пък три? Не знам. Така ми дойде. Значи трябва да са три...
Искам да вярвам, че съм силна и организирана жена. Да, ама съм жена... А жените били слаби... хм...
Да, ама това са някакви клишета.
И аз съм нещо различно.
Аз съм си неповторима и единствена.
Аз мога!
Колко пъти го доказвах!?
И си го доказах!
Остава ми едно.
Да си вярвам.
Да си повярвам безрезервно. Без укори. Защото и грешките ми са си мои. Те са си част от мен. И с тях съм цялостна. Не съм светица. Обикновена съм.
И страшно много необикновена съм. Знам си го. Знае го и... Всъщност не би трябвало да има значение кой какво знае. Значение има само това, което аз си знам.
А то е, че съм страхотна! И почти се обичам... Май още малко ми трябва... за да съм си цяла.
Някакво никакво ми е.
Искам пак да се подредя.
Искам дните си да подредя.
Искам мислите си да подредя... С вчесани мисли дали ще ми е по-добре?
Искам ред.
И никаква умора не искам да ми се мярка.
Искам си енергията лятна. Когато недостижима бях.
Искам...
Искам...
С искане едва ли само ще да стане. Работа ще трябва. Ама от къде да я захвана?
Дори да мисля ми е трудно...
Окъснях непредвидено до този час. Безсилие ме тук натисна... А може би безволие да е...
С воля или без нея, време е да се махам от тук. 

Закъснял цвят при Влади усмивки носи... 

.

боли...

Стоя си и си плача...
Плача си и си стоя...
И с въпроси се заривам дано намеря отговор за светлинка, който болката ми да намали...
Тъмно е край мен... И в мен е тъмно... И е мокро от изгарящи сълзи...
Дали пък ако изгоря и стана пепел няма да е по-добре?...
Защо когато щастлива се почувствам, веднага става тъй, че чувствам се ненужна?...
А може би, наистина ненужна съм?...
Може би, наистина от мене полза няма?...
Дали пък вярно е, че пречка съм за всички?... И за всичко...
Сега си стоя... и си плача... 
Дали сълзите ми ще измият мислите ми и ще намеря отговори?...
Или пък в сълзите си ще се удавя?...
Не знам... Нищичко не знам... 
Не знам дори, дали искам да науча...
Ще си плача... и ще си стоя... 
А в мене толкова боли... Боли... боли...

.

безсилие...

Времето неумолимо си изтича покрай мен.
За всичките мечти не стига време.
Край мен е хаос, който искам аз да подредя. Искам...
Но не мога...
Безсилието ме изгаря и до лудост ме довежда сякаш... Да се позная, аз дори не мога...
Къде отиде оптимизма ми заразен? Къде остана усмивката ми искрена и топла? В какво превръщам се? Нима това съм аз? Сълзите ми, реки да бяха, да са пресъхнали отдавна...
Защо безсилна съм да променя нещата? Нима на нищо, в този си живот не се научих? Защо не мога да помогна, когато толкоз много аз го искам? Нима от знанията и от моженето ми ползата е никаква?
Тогава... защо съм аз? Какво аз тука правя? Нима животът ми тъй празен и безсмислен ще се свърши?
А толкова искам... да мога... да помогна...
Защо не мога?

При Кръстю... някакво такова ми е настроението...