някакво ми е никакво...

Не би трябвало да съм така.
Няма причина.
Никаква.
Ни разумна, ни неразумна.
Но ми е така...
Някакво никакво ми е...
И много уморено.
И физическата и другата умора...  умората на духа ми...
Как да го обясня ли?
Ами... не мога. И не искам. Искам да го прескоча този етап. Искам да съм три крачки напред. Защо пък три? Не знам. Така ми дойде. Значи трябва да са три...
Искам да вярвам, че съм силна и организирана жена. Да, ама съм жена... А жените били слаби... хм...
Да, ама това са някакви клишета.
И аз съм нещо различно.
Аз съм си неповторима и единствена.
Аз мога!
Колко пъти го доказвах!?
И си го доказах!
Остава ми едно.
Да си вярвам.
Да си повярвам безрезервно. Без укори. Защото и грешките ми са си мои. Те са си част от мен. И с тях съм цялостна. Не съм светица. Обикновена съм.
И страшно много необикновена съм. Знам си го. Знае го и... Всъщност не би трябвало да има значение кой какво знае. Значение има само това, което аз си знам.
А то е, че съм страхотна! И почти се обичам... Май още малко ми трябва... за да съм си цяла.
Някакво никакво ми е.
Искам пак да се подредя.
Искам дните си да подредя.
Искам мислите си да подредя... С вчесани мисли дали ще ми е по-добре?
Искам ред.
И никаква умора не искам да ми се мярка.
Искам си енергията лятна. Когато недостижима бях.
Искам...
Искам...
С искане едва ли само ще да стане. Работа ще трябва. Ама от къде да я захвана?
Дори да мисля ми е трудно...
Окъснях непредвидено до този час. Безсилие ме тук натисна... А може би безволие да е...
С воля или без нея, време е да се махам от тук. 

Закъснял цвят при Влади усмивки носи... 

.