.
Безсъниците с мен са тази нощ...
Мислите ми са неуправляема стихия. В опит да ги събера, пилеят се без ред. Мисли за децата и за мен самата. За работа, за утрешния ден, за вчера. Мислите сега едно са, а утре ще са друго. В тъмнината на нощта усещам страховете. Утрото ще ги разсее или част от тях поне.
Мислите ми във въпроси се превръщат. Питанията са за цял живот до днес. Грешките ми мои на децата ли се те прехвърлят? Кога се учих да съм аз родител? В движение... Грешките, /силна дума е това/, нека са уроци, с първородното дете се усвояват. Имам шанс да ги поправя при другото. И къде е моментът на радост от родителството осъзнато? А който с едно дете е? Кога и как се е научил да е той родител?
Първородното дете е радост най-голяма. Но тук несигурност и страхове на мама, най-са те големи. Между обичта безкрайна и съветите, така било е и така трябва, дните си минават неусетно. Грешките от обич най-често породени са. Къде е границата, зад която строгост необходима е? И каква да бъде тази строгост? Ами обичта, граничи ли с разглезването? Границата тънка е и тук, как да се намери без да се руши авторитет родителски и доверието крехко? Авторитет? Доверие? Обич безусловна?
Мисли и въпроси се преплитат и преобразяват... А въпросът е: Какъв родител аз съм? Добър ли, лош ли, кой оценката да дава? И колко тя е безпристрастна? А кому е нужна таз оценка?
Знам едно... Децата си обичам. В опит да съм аз родител, грешки правила съм и със сигурност ще правя. Грешки от любов...
Животът даде втори шанс на детето мое, най-голямо. Сега признава, че родителските ми съвети преди време прави са били. Казват, че човек, за да хване вяра на другите трябва сам да си направи грешките... и да се поучи...
Защо обаче чувствам вина и аз? Може би защото не успях да я предпазя от тази грешка? А можеше ли? А трябваше ли? Сега урокът си е неин. Дано е за добро...
А аз си я обичам... и винаги ще е така... Може би това е тя, безусловната любов... към децата наши...
Утрото напира в своя ход неспирен...
Има още час-два, в които опит ще направя мислите си да успокоя. Защото даже и да се усмихвам, не зная как, но децата винаги усещат напрегност, когато в мене има. Спокойна ли съм аз, спокойни и усмихнати и те са. Пред мен е само изборът един - да съм спокойна...
Спокойна ще съм...
картинката си харесах тук
.
Мислите ми са неуправляема стихия. В опит да ги събера, пилеят се без ред. Мисли за децата и за мен самата. За работа, за утрешния ден, за вчера. Мислите сега едно са, а утре ще са друго. В тъмнината на нощта усещам страховете. Утрото ще ги разсее или част от тях поне.
Мислите ми във въпроси се превръщат. Питанията са за цял живот до днес. Грешките ми мои на децата ли се те прехвърлят? Кога се учих да съм аз родител? В движение... Грешките, /силна дума е това/, нека са уроци, с първородното дете се усвояват. Имам шанс да ги поправя при другото. И къде е моментът на радост от родителството осъзнато? А който с едно дете е? Кога и как се е научил да е той родител?
Първородното дете е радост най-голяма. Но тук несигурност и страхове на мама, най-са те големи. Между обичта безкрайна и съветите, така било е и така трябва, дните си минават неусетно. Грешките от обич най-често породени са. Къде е границата, зад която строгост необходима е? И каква да бъде тази строгост? Ами обичта, граничи ли с разглезването? Границата тънка е и тук, как да се намери без да се руши авторитет родителски и доверието крехко? Авторитет? Доверие? Обич безусловна?
Мисли и въпроси се преплитат и преобразяват... А въпросът е: Какъв родител аз съм? Добър ли, лош ли, кой оценката да дава? И колко тя е безпристрастна? А кому е нужна таз оценка?
Знам едно... Децата си обичам. В опит да съм аз родител, грешки правила съм и със сигурност ще правя. Грешки от любов...
Животът даде втори шанс на детето мое, най-голямо. Сега признава, че родителските ми съвети преди време прави са били. Казват, че човек, за да хване вяра на другите трябва сам да си направи грешките... и да се поучи...
Защо обаче чувствам вина и аз? Може би защото не успях да я предпазя от тази грешка? А можеше ли? А трябваше ли? Сега урокът си е неин. Дано е за добро...
А аз си я обичам... и винаги ще е така... Може би това е тя, безусловната любов... към децата наши...
Утрото напира в своя ход неспирен...
Има още час-два, в които опит ще направя мислите си да успокоя. Защото даже и да се усмихвам, не зная как, но децата винаги усещат напрегност, когато в мене има. Спокойна ли съм аз, спокойни и усмихнати и те са. Пред мен е само изборът един - да съм спокойна...
Спокойна ще съм...
картинката си харесах тук
.
утрото ще бъде по мъдро от вечерта и ще мислим позитивно:)хубав ден:)
ОтговорИзтриванеВинаги е така, Силвия!
ОтговорИзтриванеУтрото се оказва по-слънчево от очакванията, но това е добре.
Топла и усмихната вечер! :) :) :)