сряда, 30 ноември 2011 г.

усмихвам се...

.
Слънцето се смее навън.
Усмихната съм и аз.
И се замислих...
Това не е само слънчева заслуга.
Да, все още слънцето, облаците и мъглите ми влияят на настроенията. Но вече не са определящи. Чувствам се много по-стабилна в емоционален план.
Причина си има, и обяснението се оказва толкова лесно... любовта...
Любов... една дума, но толкова силна, колкото нищо друго. Определенията за любов безброй са. Колкото и различни да са, в същността си означават едно и също.
Магия... Да, магия е любовта. Любовта, която преобразява и открива цветните и добри страни на човека. Любовта, която носи хармония в живота. И хармония в чувствата, мислите, делата...
Хармония... ей, това е думата, която ме преследва, когато обяснения си търся. И бързо прекратявам търсенето на обяснения, защото хармонията в мен вече ги не иска.
Мисля, че успях да се не питам защо, кога и как... Не, заслугата не е само моя. Усещането за споделеност е толкова силно напоследък. Вярвам, че не е измамно... Вярвам... и обичам... Достатъчно това е, за да се чувствам цяла и хармонична.
Вчера имах повод и пак замислих се над думичка една, която ме плаши... Безпереспективност... често чувах я... а после повод не й давах... Не, не искам да си мисля кое е с бъдеще, и кое не е... Животът често ни изненадва със своите... капризи, дори. Може всичко да ни поднесе. От очаквано и предсказуемо, до най-невероятното мечтание...
Мечтание...
Слънцето ме усмихва днес. И ме замисля... С усмивка всичко по- е лесно. Виждала съм с усмивка как се заразява. И е толкова... хубаво. Да, хубаво е... С всичките чувства за хармоничност...
Разбира се, че не всичко е усмивка и розова хармония. Ако я няма сивотата, нима ще мога да оценя дъгата? Но няма и не искам да си мисля в сиво. Не искам и да чувствам сиво.
Днес се радвам на дъгата... Дъгата в мен ;) Дали дъгата е заразна... ;)
Хубаво е когато слънцето навън с усмивка ме примамва. Още по-хубаво е, че не е единствения виновник за моите усмивки.
Усмихвам се...
Усмивки със дъга при Цвети си намерих...

сряда, 23 ноември 2011 г.

искам да ти кажа днес...

 .
В ден като днешния ми се иска да заспя и да се събудя утре...
Боли ме от безсилие...
Искам, а не мога... или по-скоро не ми се позволява...
Може би и не знам точно какво искам да направя. Не знам какво трябва да направя. Но със сигурност знам, че мога да направя нещо.
Мога да ти се усмихна...
Мога да те прегърна с нежност...
Мога топли думи да ти кажа...
Мога и да помълча ако имаш нужда...
Може ти да ми подскажеш, какво за тебе да направя...
Може и да не е много туй, което мога да направя. Но сигурна съм... знам го... по-добре ще бъдеш след това.
Знам, че в някои дни имаш нужда да си сам. Но не и в ден като днешния. И ще ти кажа защо...
Защото нямаш нужда от черните си мисли. Защото, точно тези мисли, ще ти донесат онова, от което се страхуваш, онова, което не искаш.
Ще ми кажеш - лесно е да се говори... Да, лесно е... Мисля, че отдавна знаеш, че думите напразно ги не викам. Знаеш също, че от опит често ти споделям. Имаш право тук да ме попиташ - като знаеш толкоз, защо и ти ги имаш дните черни... Да, имам ги... защото съм човек и идеална аз не съм. Със сигурност успяла съм в нещо. Успявам и в най-черните си дни, светлинка да търся, и даже може, и да си измисля слънчев лъч, та по-скоро от чернилката да се освободя... Повярвай, никак не е лесно. Но пък е възможно!
Възможно е...
Днес искам да направя нещичко за теб... дори усмивка да е само...
Заразна, казваш, била моята усмивка... как искам с нея да те заразя...
Надежда искам да ти подаря... и спокойствие от мисли...
Ще ги приемеш ли?
В търсене на лястовица бяла, при Ясмина се намерих...
Благодаря за снимката!

сряда, 16 ноември 2011 г.

когато...

.
Когато, с теб съм...
Когато, ръцете се пленяват...
Когато, целувките безсрамни даже станат...
Когато, мисли няма...
Когато, безумна е страстта ...
Когато, всяка тръпка в другия отеква...
Когато, има двама, а усещането за един е...
Когато, аз съм ти, а ти си аз...
Когато, няма аз и ти, а всичко е едно...
Когато, този миг в безкрайността ни води...
Когато, сълзите ми от щастие ти пиеш...
Когато...
Когато, просто знаеш... това е любовта...

Снимката е на Jon Sullivan,  намерих си я в нета.
Лотосът за мен е символ на хармония.
Може би лотос се почувствах... 

вторник, 15 ноември 2011 г.

студено е...

.
Студено е.
Студено ми е...
Сега се сещам защо зимата не е мой сезон. С малки изключения.
Харесвам зимата с много сняг и големи цепеници в камината. И канеленото ухание на бисквитките...
Май се размечтах. Но това не ме стопли.
Искам слънце. Има го, но е зъбато.
Искам топло... топло...
А и музата за кухненски шедьоври ми я няма... Но поне за чаша чай ми стигна ;)
Топъл е... зелен чай с аромат на ванилия...
И прегръдка ще помогне, но... днес далече е... :(

Спомен ще ме топли днес...


При Цвети си харесах снимка.


.

събота, 12 ноември 2011 г.

есенни листа...

.
По есенни листа да се разхождаш...
Студеният повей целува лицето ми.
Слънчев лъч  се опитва да флиртува с погледа усмихнат.
Сивият облак се простира и спуска сивотата си над деня.
Погледът се понася напред сред есенните багри.С вихър палав, закачливо се прегръща и в танц, последен с есенния лист, отронен от дървото достолепно.
С топъл цвят, в безгрижен полет и пред мен се приземи с изящество и грация, родени с есента. И тихо той пошепна, на листа приземил се преди него, топлото здравей. До вчера бяха тъй далече, на двата клона, ей, там... високо. Със слънчев лъч и вятърен повей общуваха си денем. Луната, с призрачни ръце, прегръщаше ги нощем.
Усмихнат е килимът пъстър. Излъчва топлината на хиляди здравей. Сивотата на облака се прояснява. И ей, го, слънчевият лъч. Листата есенни се кипрят пред погледа усмихнат.

По есенни листа да се разхождаш...
С ухание на спокойствие и топлина... въпреки целувката ледена на зимния повей...

сряда, 9 ноември 2011 г.

да ти разкажа днес...

.
Има дни, в които се чувствам ангелски /дяволски ;)/  чудесно!
Днес е такъв ден за мен.
Така се чувствам от вчера...
Когато сгушена в прегръдката ти топла, се наслаждавах на нежните ти ласки...
Когато изгаряща от страст, загубих думите си...
Когато целувките ти ме пренасят в рая...
Когато осъзнавам, че там, в сърцето мое, мястото е твое...
Когато обич ме изпълва и да полетя, криле не са ми нужни...
Когато... има толкова когато ти изпълваш мойте чувства и животът в мен е...

И днес ще ти го кажа пак... Обичам те!

На снимката е "ангелската" азалия на Цвети!

понеделник, 7 ноември 2011 г.

мисли от мъглата

.
Навън все още есента е запазила част от цветността си. Слънцето се опитва да надвие мъглите, стелещи се по склона на баира, но не успява до край. Мъглите имат свойството да се прилепват и да не бързат да си ходят. Полепналите мъгли, побелели от хладината на нощта, не искат да си ходят, така удобно разположи се в долината на реката. И в душата... Такова едно удобство, граничещо с мързел и нежелание за действие.
Дали мъглите да виня или успиването необичайно? Но днес идеи в мене няма. Като слънчев лъч в мъглата, две-три идейки направиха опит да ме разбудят. Не успяха. Знам кое е слънцето за мен. Но днес... толкова го искам, а е невъзможно... Ще се загърна пак в мъглите на душата... и ще направя опит да заспя... за да мине този ден, в който безидейна и безлична съм...
Знам, че няма да се върне времето и загубеното не може да се навакса... Но имам нужда в уморен ден, като днешния, да се скрия... и забравя всичко... всичко...
А после...
Слънцето и пъстротата на есенния ден, в мен дъгата си да влеят, а аз сияйна в полет ще се понеса...
До после...
Снимката, провокирала днешните ми мисли е на Драго.

неделя, 6 ноември 2011 г.

опит за позитивност...

.
Има странности в дните...
Има дни и предвидими...
Днес бе от предвидимите. От онези с дни с много задачи, а когато в края на деня се обърнеш към изминалия ден, виждаш само безличност... И вчерашният ден получи същия етикет.  Мога и по друг начин да го разкажа, тогава друг би казал- колко пълен ден, колко различен...
Различен... в безличността си...
Снощи преди да легна си мислих дълго, провокирана от гледан филм. Отдавна не бях гледала с такова вълнение филм. Филм, в който видях себе си... по-скоро исках да видя себе си... филм за любов... за забранената и невъзможна любов и за... превратностите на съдбата...
Та, снощи си легнах и мислих  дълго, преди да заспя... за мен... за теб... за нас...
Мислих и усещах, колко ми липсваш... колко е студено леглото без теб... колко е пусто в душата ми, когато не мога да споделя всеки миг с теб... Тогава ми дойде спасителната мисъл - мога да намирам повече дребни моменти, които да оценявам и да разтварям сърцето си с радостта. Мога, вместо да мисля, колко много ми липсва топлата ти прегръдка, да си спомня нежните ти ласки и да съм благодарна, че съм ги получила... Мога и с усмивка да си представя следващата ни среща, когато и да е възможна, среща при която ще те погледна с обич и радост, и ще видя радост в твоите очи.
Искам да мога по-често да мисля по този начин. Усещам, че ми е трудно да се откъсна от усещането, че ми липсваш. Но не е невъзможно. Ще направя всичко, за да бъде възможно.
Ще възпитам мислите си...
Ето, тази прекрасна теменужка на Цвети, ще ми помогне тази вечер.
Сега си мисля, колко е крехка и нежна. И колко е силна и устремена. Усеща се живота в нея. Усеща се и заразният й оптимизъм, който ме прегръща. Тази снимка е и контраст. Контраст на живота, който започва за уханното цвете и този, който си отива с есенните листа...
А може би не е контраст, а просто е кръговрат... на живота...
Мислите ми бяха вечерни, вече са среднощни.
Мислите ми вече са по-мързеливи и някак замечтани...
Време е покой да им дам... до утрешния ден...

Нарекох снимката "живот сред есенни листа" при Цвети.