пак... мисли

Прочетох го при Савлена:








Заклинание

Не отминавай никое "Обичам те",
прошепнато от глас, с очи, с мълчание,
то идва от пустинни разстояния
и от ранена светлина изтича.

Не отминавай никое "Обичам те",
защото, ако то не те намери,
Вселената от скръб ще потрепери,
звездите ще помръкнат от обида.

Отново се поспри, поспри, не отминавай,
да те погледат, остави, очите,
да те запомнят щедро, до насита
и после в сънища да те извайват.
---------------------------------------------

Защо ли ме развълнува толкова много...?
Защо си повтарям: "не отминавай"? На кого го казвам...? На себе си... или на теб...?
"Случайно" ли последните дни попадам на разсъждения за щастието, нещастието, оптимизма, надеждата, безсмислието, смисъла...?
И тук прочетох: "Оптимизмът не идва от миналото, а от надеждата да сътвориш едно ново бъдеще."
Надеждата...
А дали тук е мястото на мечтата... на мечтите?... На онези мечти, които се страхуваме да си признаем... А защо се страхуваме? Защото някой е казал така... защото "така е прието"... защото винаги така е било... защото някой ще каже нещо... защото някой ще се присмее...
За "някой" ли живея или за себе си?
Добре, де... светът е малък... страната е малка... градът е малък... а "наше село" - още по-малко... Да, общество сме, има някакви правила, норми... Но това значи ли, че всеки и всичко трябва да определя всяка моя крачка...?
Разфилософствах се... такова ми е... не, нямам конкретен повод... ей така, "случайно"...
Вече не вярвам в случайностите. ;) Вече знам, че нищо, абсолютно нищо в този свят не е случайно. Не е случайно, че съм прочела точно онази статия... не е случайно, че точно ти ми даваш топлина и нежност, които не съм получила от друг... не е случайно, че слушам точно тази музика... не е случайно, че срещнах точно този човек... не е случайно, че точно това момиче чувствам като сестра... по душа... не е случаен интересът ми към източното знание... нямам идея как се случва, че попадам в точния момент на точната информация, но едно знам - не е случайно... Да продължавам ли... мога до утре да изброявам колко "случайни" неща имам, които не са плод на случайността... която вече не вярвам да съществува.
Не искам да отминавам нищо... не искам празни дни... всеки ден е Дар и си го искам всеки Дар... за мен е, заслужавам го... заслужаваш го... Нали, когато ти предложи някой нещо и ти го откажеш, не се случва втора покана... Ето за това не искам да отказвам даровете на живота... няма втори шанс... Вторият шанс е един мит... една заблуда...
Животът е уникален! И ако някога ни се струва, че нещата се повтарят... не, не е повторение, това е нов урок. И ако някога искаме да направим нещо като преди... това е грешка... онова преди и това сега.... различни са!
По-умни са го казали - вчера е минало, утре е неизвестност, днес е реалност... Днес!
Днес...!