усещане за пропаст...

С усещане за пропаст съм. Една такава голяма... Голяма и дълбока пропаст... 
И мислите ми са от тиня. Както им прилича за дълбока пропаст.
Необяснимо ми е. Или поне причина сериозна не намирам. 
В мен се борят желание да продължа с изборите, които съм направила до днес и желание да спра до където съм независимо, че вероятно имам още път напред с тези избори.
Потърсих си усмивка, а бях залята с негативизъм... Този път не можах да го понеса...
Прекаления оптимизъм може понякога да граничи с наивност и нереалност. Може и за степен на инфантилност да говори. Но пък малка доза оптимизъм, мисля, че е даже здравословно. 
Е, потърсих дозичката оптимизъм... И сега в тинята се самосъжалявам... 
Знам, че ще ми мине. И друг път съм се изправяла и съм излизала от дупката дълбока. Ще изляза и сега. Добре, де... няма да е сега. След малко. Или след колкото ми трябва...
И пак ще получа въпрос: Какво ти става?
Добре съм си. И по-добре ще бъда. Само, че сега... Изтривам сълзите си... 
Ще ми мине...

.