През прозореца безсрамно нахлува белотата на зимата. Мъглата е прегърнала осиротелите клони на крушата. Самотните сияния на уличните лампи усилват усещането за белота.
Завита в завивката си топла, мислите ми политат в безкрая на зимната белота...
Бяло, бяло... странно, че тази нощ бялото не е студено... Може би защото не ми се спи... Или пък защото в душата
ми е някак топло от спокойствието в мен...
Спокойствието... много често желано и непостижимо... А днес, тази нощ е дар заслужен сякаш... Да, дори и душата ми неспокойна си има нужда от остров на спокойствие.
За спокойствието възраст няма, както и за неспокойната душа. То етап е, сътворен от сигурност и обич.
Тази нощ... белотата й отива... и спокойствието също...
Няма коментари:
Публикуване на коментар