Просто съм си аз...
Понякога съм огън буен, след час съм ледник скован от векове...
По-нежна съм от полъх пролетен или съм торнадо неукротимо...
Уханието на роза съм и без бодли дори съм, или пък съм трънка, хем бодлива, хем стипчива...
Усмивките ми искрени са, сълзите от душата ми извират...
Да успокоявам мога със прегръдка и същите ръце да отблъскват могат...
Жена на крайности съм... понякога...
От криле на щастие тъй лесно е да падна....
Емоциите ми тъй променливи са... толкова малко ми трябва, дори и аз да не се позная...
Исках друго днес да пиша тук... А думите, сякаш чакали тоз миг, надпреварват се в мисли странни, но пък мои си в този час... А другото... ще се излее някой ден и то...
И аз съм така, понякога... Но нямам търпението да изчакам някой да ме опознае истнски, макар и през интернет..... Поздрави Амазонка!
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти, Ирина!
ОтговорИзтриванеТака е... надяваме се някой да ни опознае. Но дали е възможно, щом за себе си все още сме загадка?
Поздрави с усмивки! :)
Така е, загадка сме си. Докато се опознаем сами себе си минаваме през какви ли не бури и премеждия.И от мен една усмивка, мила Амазонка!
ОтговорИзтриванеСтоплящо и мило е, да си повод за вдъхновение. :***
ОтговорИзтриване:) :)
ОтговорИзтриване