Студено, сиво, ревливо, уморено, мълчаливо... Едно такова... като никакво...
Не искам тук да идвам когато съм такава. Но друго място толкова си мое нямам.
Туй ми е първото и най-любимо място. Тук съм всичко и съм цяла. И в друго място, дето си го имам, пак съм аз си. Но част една от мен не може другаде да се разкрие. Всяко мое място ме допълва и ме прави... мене.
Но тук, в любимите Земи... се разпилявам с помощта на вятър пролетен, а после се събирам с майски дъжд. Губя се в мъглите октомврийски посред юли и се намирам в преспите на януари. Топлият септември ме смразява, слънцето на февруари ме изгаря. Ей такива са... Земите мои...
Не, не съм се раздвоила, нито пък на части повече делила. Като Луната си показвам аз лицето, но и другото, дето е във сянка пак съм аз си. А тук в Земите съм и сянката си и лице огряното от слънце.
Тия дни не съм се разпиляла. Някак си дори се свивам в черупка от прозрачност и невидими окови. Не помня скоро усещане подобно. Дали е за добре? Надявам се, тъй както се надявам и вярвам, че за хубаво съм тук, на този свят родена.
Сега поставих заглавието на днешните ми писания. Понякога започвам от заглавието. Друг път последен щрих е то. А днес е по средата.
Съботата е към края си. Вечерта й също. И първият ден на март е почти свършил.
А пък аз си размишлявам...
Размишлявам си за блоговете. За това, че ФБ-то се превърна в говорилня и спамаджийница, където всеки може да намери изява и своята "минутка слава". Е, който търси такава минутка.
Току-що направих сметка. Този блог, първата ми виртуална рожба навършва точно четири години и половина. Не обичам показност и фалш по поводи свързани с годишнини. Но винаги приемам и оценявам жеста от сърце... Такъв жест може да бъде много вълнуващ и неоценим подарък. Толкова за това отклонение.
Мисълта ми, дето ме навести и се поотклоних бе: Започнах този блог, когато се създаваха много блогове. Преди да добия смелост, да реализирам тази крачка, четях и се вълнувах от вече създадените лични местенца. Беше ми хубаво да се разхождам из нови светове, цели вселени...
Един ден и аз се включих със своето местенце, което подреждах с много любов, желание и настроение. Подреждах го според своите настроения, мисли, страсти, вълнения...
Блоговете били дневниците на двадесет и първи век... Не знам. Може би Земите са повече от дневник. Земите съм... аз...
Напоследък се забелязва затишие в блогопространството. Всеки си има причини и мотиви да е тук. Днес ми стана тъжно, че още един блог е станал за "поканени" читатели... Е, аз не съм. Аз бях гост и с удоволствие наминавах там и се радвах от сърце на споделеното. Всеки има право да прави с рожбата си каквото пожелае.
Земите са моя рожба и аз имам и желание, и нужда да идвам тук. Дали ще пиша, или ще почета, или ще помълча... Винаги след това ми е по-добре.
А Баба Марта вече е тук. Нека донесе много здраве, късмет и слънчеви усмивки!
Няма коментари:
Публикуване на коментар