писмото ми до теб...

Здравей!
Току-що се връщам от алеята. И сутринта ходих там. В последно време ходя със сина си вечер. Така си имам и компания, а и на него му е приятно. Радвам се, че мога да бъда достоен партньор на сина си по колоездене. С него редовно си правим по 12-15 километра всяка вечер. Но днес реших, че имам нужда и от малко усамотение. Излязох сутринта сама, беше малко хладно, но слънцето вече огряваше върховете на дърветата. Видях и усетих многоцветието на есента. Усещаше се и особения аромат на есен, на топлина, аромат на пъстрота... да точно аромат. ;)
Беше особено, вечер няма тази магия.
Сутрин и хората са различни. Малко сънени някои, но усмихнати и се чувства желанието им за живот. Вечер са изморени, виждам двойки на различна възраст, семейни и несемейни... мълчат си, карат се... а сутрин се усмихват и си говорят щастливо... Сутрин срещам една двойка, сигурно са на над 75-80 години, усмихнати, винаги се държат за ръце и като си говорят се гледат в очите... той е винаги с риза, панталон, изгладен и сако или яке според сезона, а тя е с пола, блуза със сако и винаги с прическа... изумяват ме, радвам им се...
Сутрините са надежда, обещание за хубав ден...
Отново си връщам пролетния навик на сутрешните разходки. Но няма да пропускам и вечерните разходки със сина си. За мен това е много ценно преживяване. Вярвам, че и за него. Ще използвам всяка възможност :)
Радвам се, че споделих тези хубави мигове с теб. Вярвам, че разбираш настроенията ми.
Хубава вечер ти желая!
До скоро!