ставам...

Събуждам се и осъзнавам, че и юни се изнизва... 
И ми става тъжно... 
И някакво неопределено неудовлетворително, с чувството за загуба...
Загуба, недостатъчност, липса... все по-често ги усещам в дните си. Не ми харесва! Изобщо!
Знам, че промяна трябва, а не знам от къде да я започна.
На моменти се улавям, че ми е удобно по течението на дните да се нося. И това ме плаши. Плаши ме с безидейността, безмотивираността, бездейността...  Може би защото е нормално да е плашещо това състояние на духа  на безизходност...
Състояние на духа... Все по-често се улавям, че далече е духа ми... Душата спи си в мен и даже не сънува. А мечти - съвсем забравила е да мечтае... Не!
Това не е добре. Изобщо! И промяна трябва! Не утре или другия месец! Днес! Веднага!
И все пак... Откъде да тръгна? Една крачка ми трябва за начало. Само една...
А после ще е лесно, пак една, и още една... Сигурна съм - ще се водят...
Дали  добро начало е да стана? И да направя нещо, което истинска усмивка ще роди?
И без очаквания да съм. Сега съзнавам, че те, очакванията най-често ме спъват...
Така...
Ставам! 
И променям посоката... 

за промяната и смисълът...

Днес това ме... докосна...
След малко труден ден...
Труден бе, защото ми се случи нещо, което ме замисли дълбоко.
Поводът няма значение, защото той е само искрата. А искра можеше да е всичко. И сигурно щеше да бъде.
Замислих се за целия си живот. За нужност и ненужност.  За смисъл и безсмислие. За искане и за заслуженост.
Да, мислех и вярвах, че е възможно да променя нещо в себе си. И даже опити правих. И... Не успях. И няма да успея.
Защо ли и да опитвам. Смисъл в нищо не намирам.
Въртя се в кръг. Кръг от ентусиазъм наивен и неудовлетвореност дълбока. Дълбока като бездна.
Може и да искам много и всичко. Оставам си с искането. Не заслужавам. Това е... не заслужавам това, което искам...
Толкова е просто. Дори и аз вече го разбрах...
А онова кътче от Вселената, което може да бъде променено... не съм аз... Все трябва да има изключение от правилото, за да го докаже...
Студено ми е...

 

завръщане...

Завръщам се. 
Не очаквах да е изминало толкова време от последното ми идване. Но е факт.
Дните ми се изпълниха с повече ангажименти. Задачите не са необичайни, но май бях поотвикнала от тях. Сега усещам доза неорганизираност. А не обичам да се усещам такава.
Това усещане ми носи несигурност, а аз си обичам сигурността във всяко измерение. Така де, обичам аз да владея ситуацията, а не тя мен ;)
Днес бях под властта на унилия ден. Денят, който и слънчев лъч не ми донесе, за да ме мотивира за делата ми. 
Дойдох тук, може би, за да намеря искра за утрешния си ден. Няма да допускам повече празни дни. Написах го, но не го вярвам. Не го вярвам на сто процента. Изпълнимо е на... около деветдесет... деветдесет и пет...  Може би... Може би защото съм и реалист.
Знам, искрата си я имам. И утре с мен ще бъде.

А при Hexemexe се усмихнах...

И... иглика се почувствах...

неделно утро...

Каза ми:
" - Скоро музата не те е навестявала..."
Отрекох. И после се замислих. Музата е с мен. Но иска време по-специално. Защо ли в дните, че и месеците ми последни, времето е най-недостигащото ми нещо? Аз ли съм неорганизирана или дините ми станаха много? 
Няма да се оплаквам, нито да се обвинявам, нито оправдавам. Полза няма никаква от тези дейности. Знам, че случва се това, което трябва. От значение е моята оценка. Дали харесва ми или пък не. И ако "не" е отговорът, как да го направя да е "да". И като се замисля по-дълбоко, и като поровя с размисли различни, смисълът един е: Аз да правя тъй, че после да си ми харесва тъй, което съм си сътворила. 
Сезонът е такъв - почива си природата. Но идва друг, в който всичко ще расте. С него ще пораснат и моите надежди, моите усмивки, моите дела...
А музата ми? Тя си е с мен. Сили тя ми дава за сивите ми дни. Но някога ненужно ми се струва да я търся, за да кажем, че денят ми е прекрасен. Тя, музата, за по-възвишени дела е с мен. :) :) :)
Истина е, че и сега е тук, ама нещо сънена е в утрото неделно. То как ли да е друго? Навън от два часа дори не просветлява. Мъгли се стелят и дъждът ръми. От онези пролетните, напоителните дъждове. Е, то напоителни, напоителни... ама толкоз дъждове... 
Природата си знае.
За мен остава с чаша чай да се постопля. С музика да се усмихна. С работа да се поглезя...
Един неделен ден по утрото дали се той познава?
Едно е сигурно. Утрото с надежда е богато.

при Драго надеждата лилава е...

.

безвремие...

Зелено безвремие ме омагьоса при Драго.
Потапяш се и забравяш...
Забравяш за стреса, забравяш за всичко негативно, което залива дните.
Опитвам да ограничавам стресовите ситуации, негативната вълна по всички канали. Успявам донякъде. 
А местата с красота са истински релакс. Дори и две минути са достатъчни понякога, за да успее усмивката да надделее... И светът е по-красиво и по-добро място с тази усмивка, рожба на цветно безвремие.
Ето  защо обичам да наминавам из такива местенца в блоговото пространство...
Друга усмивка от тази сутрин ме намери при Джейн. Сигурна съм, че тя знае какво иска и ще го постигне. Тя знае как да пази детето, най-истинското, което всеки от нас има, в себе си.
Усмивки има навсякъде около нас, само трябва да сме отворени за тях. 
Напоследък по-рядко наминавам тук /из блоговете/. Едната причина е, че все по-малко публикации има в предпочитаните ми места. Забелязвам как социалната мрежа ФБ се превръща е едно губивреме изпълнено с празнословие и нездраво воайорство. 
Другата причина е лична. Подредих си приоритетите извън виртуалния свят и осъзнаването, че аз съм си най-важна, доведе до отделяне на повече време за мен. Убедена съм, че това време е най-смислено оползотвореното и резултатите ще бъдат за дълго. Това е един път към себе си. И ми харесва...
Харесва ми да се опознавам. Харесва ми да се изненадвам от себе си. А да изненадвам и другите...
В съботния ден времето си е мое. Сега ще се потопя в другото си безвремие - музиката...

Безвремието при Драго...

любовта...

Любовта прави хората...
Тъкмо щях да приключвам за тази вечер с виртуалния свят и... Видях съвсем новата публикация на xabiba.
Върнах се тук, защото се усмихнах. Преди малко си мислех нещо подобно. В ден сив, мрачен, дъждовен, подходящ за сълзлива тъга, само тя, Любовта, е способна с цвят да дари деня.
Да, Любовта прави хората чувствителни. Чувствителни за цвят и радост, за тъга и болка. Всички емоции са по-пълни и чисти. Любовта е голяма, но и най-дребния жест тя оценява. И мисли по-ярки поражда. Всеки тя прави творец на красиво, добро и безценно. 
Любовта прави хората... Хора.

„Любовта прави хората чувствителни. Цветовете са по - ярки..."

неделно ми е...

От съботно-вечерни вече са неделни мислите. Но неделята след седмица е...
Изненадвам се за кой ли път от скоростта на времето. Времето, което часовника като въртележка извъртява. Календарът ден след ден препуска. 
След изненадата паниката се намества, че може би пропуснала съм нещо. А смисъл няма ни от изненада, ни от паника. Дори са вредни. И двете. 
А днес денят беше приятен, релаксираш, усмихващ. От ония дни, когато всички притеснения и грижи си оставям до вратата и бързо излизам навън. Даже слънце се опита да ми се усмихне през плътните облаци. Но това ми бе достатъчно, за да заредя настроението си с изкъпана пролет, напъпила във всеки храст, във всяка тревичка бързала да разцъфти. 
И няма никакво, ама никакво значение, ако някой се опитва да ме провокира, за да си намеря тъмните мисли и бодливите настроения. 
Днес сред зеленото /най-зеленото/ на пролетната поляна си намерих детелинка. От ония дето са дефектни ;) и си имат четири листенца. Дори и природата ми казва, че съм щастливка. Е, аз си го знам, то си се  подразбира, ама все пак... друго си е да ми се напомни :)
Сега се усмихвам и съм изпълнена с едно особено спокойствие. Точно от такова имам нужда. И факта, че го осъзнавам, приемам го и му се наслаждавам, ми подсказва, че всичко ми е наред.
Така де...  Сега искам да направя нещо много хубаво за себе си. Защото си го заслужавам :)

детелинки има и тук...

с усмивка... и любов...

Когато денят ни започва с усмивка...
Когато денят ни започва с прегръдка нежна...
Хубаво е... Топло е... Прекрасно е...
Когато осъзнаем, че съдбата е щедра с нас...
Денят ни бе чудесен и запази усмивките ни и усещането за лекота дълго след като се разделихме... по необходимост...
Любов е чувството, което ме усмихва с всеки спомен за деня. Любов е усещането за полет и свобода. Любов е и притеснението за другия и желанието да помогна по всеки и всякакъв възможен начин да се чувства по-добре. Любов е когато усещам прегръдка родена от порив на страст. Любов е нежността, която е само за мен. Любов е, когато в очите любими блясък издава чувства прикрити. Любов е...
Любов е... Животът е Любов!

При Цвети изобилие от усмивки има...

в утро самотно...

От умора вечер заспивам и после се събуждам и да заспя не мога. Знам, че притесненията ми не му помагат. Пречат ми и на мен.
В един момент се оказва, че мерките взети за профилактика не са достатъчни и проблем възниква. Да, сигурна съм, че кризата ще отмине. Но това е знак и за него и за мен, че още трябва да се прави. В сутрините ранни ровя и чета как и какво ще може и ще трябва да се направи след момента на кризата.
Не искам да омаловажавам случилото се. Нито искам да го преувеличавам. Иска ми се да вярвам, че ще намеря границата между двете състояния. Знам, че сега е особено важно да се направят необходимите изследвания и консултации. А после, след кризисния период, който все още нямам идея колко може да продължи, трябва да сме готови с варианти за подпомагане дейността на организма и подсилване на отслабените места.
Да, звъня често, но не приемам обвинението, че си играя с телефоните. Непоносимо ми е, че съм далече когато има нужда от мен и само като го чуя мога да се поуспокоя за следващия час и да посвърша неотложните си задачи.
А днес ще събера и още маточина и други билки. В началото на лятото, както подобава на една Амазонка, събрах си билки за болежки и предимно за профилактика на болежки знайни и незнайни. Днес ще наблегна на вече знайните, които неочаквано се появиха с криза и все още неотминало притеснение.
Не мога да се освободя от мисълта, че сме можели да направим нещо повече за здравето си, а не сме го направили. Знам, че тази мисъл не ми помага, не помага на моето слънце, но тя е в мен и трябва да я променя съвсем скоро. Трябва да е мисъл за това какво сега може и трябва да се направи, за да не се повтаря тази криза, за да не се стига до други проблеми.
Време е да се чуем и после да видя накъде ще ме отведе деня...
Искам много скоро да премине кризата и милото ми момче да се освободи от притесненията, които измъчват и него. Тези притеснения не му помагат, но разбирам, че в такъв момент са нормални. Как искам да го прегърна и да отнема всичките му страдания...

Aquawoman отдавна е готова със своя зимен чай...

юлска вечер...

Юлска вечер е.
Летният полъх уморено се спира в клоните на голямата круша. /Такава я помня, много голяма беше и тогава, когато обичах да си правя "къщичка" за куклата под пейката, опряла се на нея./ Толкова е уморен, че дори досадните комари не иска да прогони. През прозореца нахлува само тишина. И самотен лай на селско псе.
Тъмнината се сгъстява, щурците мързеливо си настройват песните в нестроен хор. Уморени сякаш са и те. Мислите ми повлечени в юлската лежерност ме повеждат към Сънчо.
И някъде там... между съня и  будността... спомени за летата преди много, много години...
... Едно момиче, на границата между детето и жената, в летните вечери слуша песента на щурци и чете книгите на Майн Рид. Летни нощи в плен на герои и страсти... Ееех... едно време имало... ;)
Луната, позакръглила лик, в прозореца наднича с любопитство. Любопитна е, но е и сънена... дали пък моята прозявка я не зарази?
Хайде... лека нощ! :)

При Влади е спокоен юли...

преди съня

Преди съня с мисли шарени обличам изминалия ден. Мисли, пораждащи усмивки палави.
Напоследък не се спирам тук, за да пиша. Не е съзнателно. Вярно е, че Земите ми за всичко са. И за усмивки, и за сълзи, и за музата, когато сполети ме. Не рядко имам желание, че и муза, но... външните условия са неблагоприятни. Днес добри са ;)
И муза ме наобикаля.. Тя, музата ми, като мен е непредвидима. И разпиляна е. Сега си я събирам в юлския дъжд...
Дъждът е юлски, но студен е. Буря се изви, порой се сипна - като за през лято. Само дето в зимно одеало премених се и за съня желан вече съм готова. А вън вали... тихичко и кротко... като през октомври...
Но пък се усмихвам... На мисли, които спомени от миналите дни напомнят. Спомени от днес... Как странно прозвуча - спомени от днес... Странно е защото спомен буди асоциация за нещо много, много далечно. Но, да, така си е. Денят отминал е... Спомени от днес... Красиви... топли... нежни... палави... усмихнати... сериозни... Днес - ден чудесен!
Замислих се, че в Земите Амазонски имало е бури от страстите сърдечни. Имало е урагани и потопи от душевните вълнения. Имало е... Да, отговора в туй се крие - защо не идвам често тук...
Имало е... Има и сега... Спокойствие и сигурност владеят днешните Земи. Изгревите тук наричат се Хармония. Залезите ще ги нарека Доволство. Между изгрева и залеза се ширят Обич и Любов, Доверие и Отдаденост, Надежди и Мечти... Нощите... владеят се от Самота... Но тя безсилна е пред сънищата родени от мечти за утре...
И тази нощ ще се владее от нея... Самотата... Но няма да успее тя да засенчи сутрешната ми Хармония. Защото може тялото ми да е само', но душата ми... знае тя за силата на Любовта...
Любов... единствената дума, която е безкрайна...
Тази вечер музата ми надмина себе си в разпиляността си... Е, какво пък? Моя си е. Обичам си я с непонятни чувства. Сигурно защото като мен е...

От Дани слънчево настроение си взех...

в събота вечер...

Съботната вечер е малко уморена, но изпълнена с удовлетворение и особено чувство. Чувство, че съм допусната по-дълбоко и по-близо до сърцето на любимия ми мъж.
Сърцето ми не лъже, не и сега, когато щастието е с мен, когато сме заедно.
И какво като са смели мечтите ми?... Това е тяхна най-истинска същност. Такива са, за да се сбъдват...
Съботата бе различна. С детайли случвали се, но цялостта е съвсем, съвсем различно и пълно усещане.
В събота вечер, въпреки очакването, че вече ще спя, съм тук под влияние на днешните емоции. Емоции - тихи, но много дълбоки и силни. Емоции, еволюирали и еволюиращи с времето. Емоции, не на повърхността, а там дълбоко в сърцето...
Ех, това сърце... така щастливо и благодарно... Благодарно е на съдбата, която... си знае работата ;)
Усмихвам се...

Пролетни усмивки и при Дани...

замислям се...

.

За много неща се замислям напоследък.
Не е само напоследък, но някак си напоследък по-често мисля за тези неща.
А тези неща са нещо по-различно от обичайното за други. В очите на другите вероятно и на лудост да прилича.
Какво пък... всеки е различен. И къде, ако не тук, мога да си пиша за всичко, което ме вълнува, смущава, успокоява...
Та... мисля си... за смисъла, за пътя, за целия живот до тук, за живота напред, за живота сега...
Всеки има своя път. Може би е там, маркиран, с раждането ни на този свят. Може би всеки го изгражда с мислите и с делата си...
Пътят зад мен е от дела създаден. Пътят ми напред е с мисли светли сътворен... И е слънчев...
Мислите ми са с любов...

При Драго пътя на спокойствието се извива...

сълзливо ми е...

.
Сълзливо ми е...
Без причина...
Просто е...
Седя си и сълзите стичат се...
И болка в гърлото ми се събира...
Без причина...
Нима възможно е да се усеща нещо ако мислите на другия далече са от мен?...
Защо са тези мисли в мен?
Причина нямат си...
Поне такава, която разумът да одобри...
Не искам тези мисли.
Не искам... Искам... къде е границата между тях?
Може да е пропаст или крачка малка...
Дали страхът от първото ме спира?
Дали след време няма да се разбере, че крачка мъничка ме е деляла от сбъдването на мечта?
И ето новите въпроси...
Кога, защо, къде и как?
Необходими ли са те сега?
Защо забравям, че когато трябва отговорите сами ще ме намерят?
Защо е трудно само със сърцето да мечтая?
Защо с въпроси се оплитам?
По-лошото е, че отговори търся дето няма и не трябва аз да питам...
Как да спра този водопад заливащ ме с въпроси?
Понякога си мисля, че само думичка една е отговор на всичките ми шантави въпроси...
Шантави ли казах?
Да, за другите те такива са...
А аз ще чакам тази дума... която свободата на безвъпросно съзнание ще ми донесе...
Докато чакам... няма да го мисля.
Ще си напомня пак, че когато трябва - ще се случи.
А аз готова ще съм за тогава...
Сега сълзите ще измия...
Ще поема въздух на дълбоко и болката ще си отиде...
Лесно е, нали?
Такова ще си го направя...
А след това мечтата си със сърцето ще прегърна...
Сърцето ми е от любов тъкано...
И любов да подарява само може...
А сълзите... отивам да си ги измия...

При Драго настроенията си откривам...

сияйна...

 .

Дните ми са изълнени с дейности. От сутрин до вечер съм в движение в изпълнение на смислени или безсмислени дейности, на необходими или измислени задачи.
Пиша дейности, може да напиша и работи. Но работа за мен означава повече задължения. Не, че в дейностите ми не присъства елемента на задължителнст.
Напоследък това понятие ми е размито. Или може би аз се опитвам да го размия, за да не усещам неизбежната тежест на задължение. Защо се опитвам ли? Отговор по-лесен няма: за да оцелее усмивката ми, моята същност.
Моята същност е цветна, оптимистична, усмихната. Облаците на живота понякога я обвиват плътно в сивото на песимизма или в безличното бяло на "така трябва". Но слънчевата ми същност винаги успява да разкъса тези облаци и да се облече в дъгата на най-съкровените си чувства.
Слънце съм, дъга съм...
И такава се искам...
Такава се намирам в погледа любим...
И все по-сияйна е цветността ми...
Сияйна...

При Драго летни настроения ме усмихват...

след дъжд...

.

Слънце в деня се намираше.
Усмихваше ме.
След дъжд е свежо и усмихнато е някак... без причина.
В края на деня усетих умората... от усмивките...
Не е грешка, точно това е
Умората е в мен и е... някак обсебваща...
Върви за ръка с осъзнаването... на липсата.
Липсва ми една единствена усмивка.
Твоята...
Липсата си води болката...
Онази болка, дето душата ми разкъсва, а аз да се усмихвам трябва...
А душата ми копнее усмивката си на теб да подари.
Тялото ми е в копнеж да те изпие...

След дъжд... една сълза в мен боли... неизплакана е...

Неизплаканата ми сълза при Драго си открих...

синя птица...

.

Усещането за щастие не търси изява в думите.
Щастието се тихо преживява.
Щастието изпълва всяка клетка и всички мисли гони.
Щастието в прегръдката на любимия... то е всичко...
Толкова е лесно в този миг да се мечтае...
И вярата, че всичко е възможно, тъй е силна...
Мечтата своя чувстваш толкова реална... и мечтата обща сбъдната е...
Когато щастието в мен е и до мен е, и изпълва целия ми ден...
Осъзнаването, че всичко с времето е по-прекрасно, носи особената свобода на духа. Дух свободен от страхове...
Свободната душа има възможността да се наслаждава най-пълно на щастието, в което и тя участва.
Участва... щастието не е дар, щастието е процес, създаване, отговорност, себеотдаване и... много обич...
Щастието е голо птиче, което ако получи грижи за отглеждането се връща като синята птица на щастието през дните ни...
Връща се... свободата позволява връщането... свободния дух...
Синята птица не е капризна. Обича искреността. Не истината, тя е понятие поне двулико. Точно искреността... И доверието...
Щастието е хармония... Точно такава, каквато душата ми е намерила в дните си...
И обич...

Уютно е на душата ми при Цвети...

равносметка...

Равносметка...
Време ли е?
Исках да избягам тази година от клишето равносметка по Нова година.
Смятам, че в повече ми са утре-тата, понеделниците, първото число на месеца, на пролет, на лято, на есен, на зима, рождения ден, Новата година...
Безкрайни обещания и самообещания.
Безкрайни отчети, а ползи... никакви.
Не, ще избягам...
Няма да отчитам, нито да планувам...
Колкото и да ми напира.
Няма смисъл в утре.
Нито има полза от вчера.
Има ДНЕС!
Има други дни, много по-подходящи за отчети и за планове.
И те не са нито на първото число на месеца, нито утре, нито в понеделник...
Те идват и сами си казват.
И решенията ми ме намират в точния момент...
Не е случайно...
В дванайстия час ще отпия глътка вино с благодарност към отминалата година.
Втората глътка, ще е с благодарност, че посрещам жива и здрава Новата...
А после...
Ще се радвам на всеки ден пред мен.
Всеки ден, в който съм...
И ще мечтая...
С любов...

.

съботно утро...

 .

В есенното утро, рано се събудих. Съботно е, но днес ми се налага. Вече не знам, странно ли е, че когато имам някакъв ангажимент, събуждам се преди алармата. Така беше и днес. Времето от събуждането ми до алармата използвах за разни размишления, за мечти, за мисли за реалности...
Все още е рано... за събота. Но вече имам изпълнени доооста точки от дневния ред. А днес той ще е наситен. Истина е, че все още не са известни всички точки за деня. Има някои идеи, които с напредване на деня ще се избистрят :)
Обичам утрините, когато всички в къщи спят. Така имам възможност да си свърша голяма част от домакинските задължения, като си следвам моята си организация. Не е логична винаги, но най-важното за мен е, че успявам бързо. Май съм майстор на нелогични съчетания, но винаги даващи резултати. Ето и днес... станах с идеята да свърша едно, а свърших три ;)
Ами така е... муза като дойде. Музата ми... днес е само в мислите ми... има и такива дни... реалности...
Ще има и други дни... с ралности от мечтите ми родени.
А днес... денят усмихнат ще е. От мен каквото зависи, аз ще го направя. Ще направя и повече дори, тъй както винаги се случва...
Време е за следващата порция от дейности, в които ред и логика трудно се намират. Започвам едно, после второ, първото на ред е, а и трето... а накрая пет и шест ще са завършени... Чувствам го... музата ми с мен е.
Спорен и с усмивки заслужава да е този ден...

Photo by Zveti.

някакво ми е...

 .

Някакво ми е...
Неопределено...
Некомфортно...
Неуютно...
Недоволно...
Нелюбено...
Неискано...
Неистинско...
Някакво ми е... Никакво...

А искам да ми е по-различно...
Спокойно...
Усмихнато...
Доволно...
Уютно...
Ентусиазирано...
Влюбено...
Щастливо...
Очакващо...
Топло...
Искащо...
Искам да съм аз си!

Когато себе си се чувствам - най- ми е истинско...
Такова искам да ми е... истинско да бъде...
Толкова ли е трудно?
Защо не ми се получава?
И то когато нужда имам най-голяма...
Знам, усещам даже, мислите ми грешни са.
Искам да ги променя...
Дали ще мога?

Photo by Drago.