ставам...

Събуждам се и осъзнавам, че и юни се изнизва... 
И ми става тъжно... 
И някакво неопределено неудовлетворително, с чувството за загуба...
Загуба, недостатъчност, липса... все по-често ги усещам в дните си. Не ми харесва! Изобщо!
Знам, че промяна трябва, а не знам от къде да я започна.
На моменти се улавям, че ми е удобно по течението на дните да се нося. И това ме плаши. Плаши ме с безидейността, безмотивираността, бездейността...  Може би защото е нормално да е плашещо това състояние на духа  на безизходност...
Състояние на духа... Все по-често се улавям, че далече е духа ми... Душата спи си в мен и даже не сънува. А мечти - съвсем забравила е да мечтае... Не!
Това не е добре. Изобщо! И промяна трябва! Не утре или другия месец! Днес! Веднага!
И все пак... Откъде да тръгна? Една крачка ми трябва за начало. Само една...
А после ще е лесно, пак една, и още една... Сигурна съм - ще се водят...
Дали  добро начало е да стана? И да направя нещо, което истинска усмивка ще роди?
И без очаквания да съм. Сега съзнавам, че те, очакванията най-често ме спъват...
Така...
Ставам! 
И променям посоката...