среднощно писмо...

.

С луната кръглолика тази нощ намигаме си. Желае тя компания да бъде моя. Усетила  е сякаш колко е самотна душата ми сега. От дружка имам нужда, да й поплача и да й разкажа, колко  много ти ми липсваш.
Луната е добър слушател. Не прекъсва разговор. Не обвинява и не съди, туй което чуе. Даже се и съгласява с мен, като леко кимва. Знаеш ли луната как намига?
После осветява звезден път за мен и ме повежда с пречистена душа и с надеждата в сърцето.
В безсънна нощ с луната си говоря... Разказвам й за теб, за любовта и за мечтите. Разказвам й за мястото, което с тебе търсим, мястото без студ... И тя ми обещава... да ни заведе... ако и повярваме... ако на себе си се доверим...
В компанията лунна, нощта не е болезнено самотна вече. Дали и ти не й говориш в тази нощ?
Усмихва се луната, усмихвам се и аз. Усмихнат е сънят  ми... Съня, в който те прегръщам с нежност...