Събуждам се...

Събуждам се. От отворения прозорец още навлиза нощен хлад. Поглеждам часовника, наближава да звънне алармата. Протягам се и взимам телефона, изключвам я. Не ми се става, не ми се мърда. Сънища... пак сънувах много. Помня доста. Искам да си лежа и да не ставам. Не ставам и пак се унасям. Сънят продължава, сякаш не спя, но когато виждам часовника е минал час. Вече няма на къде, ставам. Но душата ми е там при съня. Искам да я отделя от там, но се е заинатила и си стои. А съня ми носи болка и тъга. А в мен се събират всичките болки от съня и реалността... А аз искам светлина! Отварям си пощата, а там ме чака букет от слънчеви снимки на цветя. Усмихвам се, отговарям на писмото, пожелавам усмихнат ден. Пожелавам го и на себе си. Усмихвам се... и изведнъж облакът на съня ме застига пак... "Остави ме!" чуто насън, а преди това и наяве не ме оставя... Боли и ми е празно. Поглеждам през прозореца, търся слънцето, но и то е скрило поглед зад облаци. Но се вижда късче синьо небе, приемам го като обещание за слънце и в моята душа. Ще чакам. Не! Няма да чакам, ще действам! Искам си слънцето!