не мога...

.
Не мога мислите си да събера.
В хиляди посоки са поели...
Разпилени са от страховете в мен.
Признавам си... страхувам се...
Не знам защо...
Не знам и от какво...
Едни такива страхове, които ме прегръщат със своите мъгли.
В мъглата се полепват и мислите ми сиви. Натежава...
Извалява се в сълзи... парещи... защо не са пречистващи?
След дъжд в природата е свежо, цветно и красиво...
Защо след дъжда във мен сивото е по-голямо?
Да, сълзите ми солени са... Горчи дори...
Не искам да се самосъжалявам!
Не искам все да се оплаквам. /повечето тук го правя/
Тогава спирам...
Пореден опит да се събера ще правя...
Ще успея... ако не от тоя опит, ще е от другият след него... или другия...
Докато се намеря цяла...

При Цвети дъждът пречистващ е...