болката...

Понякога има дни, които искам да оставя там далече назад в миналото... Като днешния. След сутрешната му част...
Понякога искам да забравям лесно. А може би и да се науча да прощавам лесно.
Но това с прошката дали не се оказва невъзпитателно за другите. Дали моята прошка не води до мислене отсреща, че щом прощавам, значи може и така...
А мен ме боли...
Без да е моя вината.
Защото ината обижда и наранява. Защото е неочаквано и необяснимо. Напълно нелогично и непредизвикано от мен. По никакъв начин...
Не искам да мисля за днешния ден.
Искам да си помня слънчевото утро. Утрото с любов и със усмивки. Утро с надежди и мънички надеждички. Прекрасно утро с топлина и прегръдки нежни...
Искам да направя още нещо в този ден, за да залича спомена за болката и обидата, които по-късно получих. Незаслужено... Не успявам нищо смислено да правя. Залъгвам се със занимания домашни. В изобилие ги имам. Но не усещам ни вдъхновение, ни радост от това.
Дали не е по-добре да се скрия и да пожелая в съня  да се пречистя...
Да опитам...
Ще си мисля за красиви мигове, за нежни устни, които ще ме рисуват с обич... Защото само това е истинското в живота. И само това си имам... Другото?... Другото е болка...
Днес си говорихме за любовта към любимия и любовта към децата. Казах, че са две различни неща... Много различни... Втората любов боли... И пак я има...
Сега ще повикам в мислите си любовта към любимия... Докато позатихне болката от любовта към децата... За да мога да бъда и аз. Имам нужда... за да оцелея...
А любовта... Тя е всичко... И сълзи, дори...

Сълзите са деца на болката...