неподредени мисли...

Разхвърляно ми е... Не леглото, не бюрото, не стаята, не къщата... Мислите ми пак поеха по своите си пътеки и пътечки. Обичам когато всичко в мен е в ред. Хармонията на мисли, чувства и настроения... Но всичко е толкова променливо и пак се налага подредба. И пак излизат куп въпроси... сякаш били са в заточение и сега се радват на свободата си. Устремът им ме понася. В началото е като усещане за свобода, но не след дълго необходимостта от отговори приземява полетелия дух на свобода. Опитвам се да отложа въпросите за утре-то. Въпросите за вчера - отминавам... та те са минало. Опитвам да събера въпросите за сега-то. А те са толкова много... и как само повличат със себе си въпросите за "утре"... Като лавина се изсипват върху мен. И как не се намира ни едно отговорче, там в суматохата от мисли. А... дааа... ето там се опитва да се повдигне на пръсти отговорчето на онзи въпрос... Но... какво стана... защо се скри... разбрах... прояснения му поглед привлече облак от нови въпроси... след него се задава и облакът със страховете ми... Страховете... моите страхове... страховете за утре... Но аз не искам да мисля за утре! Искам да се радвам на днес! Възможно ли е? Иска ми се да е... Искам да пренеса днешната радост в утрешния ден... Да си взема шепичка от нея и подквасена с надежда и обич да разцъфти в най-цветен ден... Цветовете на дъгата искам си за спътник... Пъстрите настроения с топлината на една прегръдка искам... Светлите и свежи мисли най-ми приличат на усмивката... Най-силен е въпросът - какво искам? И най-тежък е! И уж е лесен отговорът, все пак това са моите желания. Защо тогава не мога да го подредя? Защо все се губи...? Аз искам... ... ... искам... И какво искам? "Утрото е по-мъдро от вечерта..." - така казват... Кое ли утро ще ме осени с мъдрост? Утре? В очакване съм... с надежда... с вяра... с обич... .