красота... щастие...

Красотата е навсякъде край нас. Толкова много красота има... Красив е изгревът сутрин... закачливият слънчев лъч, който си играе с погледа ми сънен още. Красиво е малкото цвете край пътеката... поляната преливаща от багри и ухания... Красива е детската усмивка... глъчката момчешка под прозореца... Красив е погледът на милия... нежната прегръдка, в мига когато усещаш, че си целия му свят... и той е твоят... Красиви са мислите, които ме водят по пътеките - мечти... мечти за красота... Красотата е извън нас... красотата е и в нас... И си мисля, колко малко трябва, за да видим красотата навън... само едно мъничко желание за това. И малко по-голямо желание да видим красотата в нас си. Малко по-трудно е. Самокритични сме, а не трябва. Природата е създала онова красиво цвете в градината... Но тя е създала и мен, не по-малко красива... душата ми, която може да усети красотата на света... Цветето е щастливо... слънцето му изпраща най-топлия си и светъл слънчев лъч... вятърът му дава нежния си полъх... летният дъжд утолява жаждата му с живителни капки... Защо да не съм щастлива и аз... имам топлина... и нежност... и любов... Какво от това, че утре вятърът и дъждът ще се наговорят и ще скрият засмяното лице на слънцето? Какво от това, че някой ще се опита да помрачи усмивката ми? То... цветето ще намери силите, които природата е скрила в него... ще поизправи стеблото си, ще се понакипри и ще разцъфти отново още по-красиво, още по-уханно... А аз... колко пъти съм го правила... поизтупвала съм тъгата от душата... отмятала съм болката от сърцето... сълзите са промивали раните в мен и... отново усмивката е с мен, душата ми разцъфва по-красива, по-щастлива... това съм аз - по-силна, по-добра, по- красива... такава каквато природата ме е създала. Щастлива съм... чувствам се красива... И съм благодарна! На природата, че това съм Аз! .