предутринно...

.

Не съм на четиринадесет или деветнадесет... не съм и на двадесет и пет...
Понякога се чувствам на седемнадесет.
Друг път на седемдесет и седем...
Разумът понякога ми идва в повече, а друг път не ми достига.
В малко от времето се чувствам в баланс и реалност. Когато съм с този, когото сърцето ми обича.
Реалност ли казах?
Не! Не е реалност... Нереално е в реалността...
Сърцето е зад сто обвивки. Разкрива същността си само там, където чувства се спокойно и сигурно. Като роза се разлиства...
За всичките години на живота мой, уроци си научих, срещнах не едно и две... Дали натрупаната мъдрост съумявам да използвам? Защо съмнявам се?
Имам нужда от увереност.
В две неща съм сигурна. Но не бих ги степенувала като първо и второ по смисъл и същност, а само по изброяване. Първото - смисълът на живота е в децата ми и тяхното щастие...
Второто е любовта...  В онази любов, зрялата, която идва в миг неочакван, несънуван, нереален. Но толкова истински, че може да осмисли със съдържание не един миг, а цял живот...
Как звучи - цял живот... Да, точно това е. Цял живот...
Може би защото има моменти, в които животът ни изправя пред изпитания и размисли. Моменти, в които се питаме за смисълът и осмислянето на цял един живот... Тогава най-пълно осъзнаваме какво означава цял живот.
Знаем началото си, но никой не знае края си. Може би затова е важно да ценим днешния ден и да не отлагаме за утре. А колко често отлагаме...
Не искам нищо да отлагам!!! Искам си всеки миг, в който съм на този свят!
Искам!
Искам любов! Обичам безумно и искам да ме обича! Та дори и да е разумно...
Много ли е?
.