мисли разни...

 .

От вчера пак се размислих...
Не, че преди не съм, но сега е различно...
Мисля си за това как се появяват другите в живота ни... и как си тръгват. И след тръгването има ли връщане... 
Понякога толкова сме свикваме с някой. Не минава и ден без да се разменят поне две думи, настроения, радости, болки... Приел си, че след като той е до теб /без значение виртуално или реално/ това завинаги ще е. Сигурно и другият го е приел...
И идва ден, в който да общувате се оказва болка... Необяснима и безпричинна, но боли...
Но търсене на грешки и притеснения не помагат... Минах през етапа на самообвинения... на обвинения /само в мислите, разбира се/. Въпросът - да оставя нещата така и да приема, че онези времена са безвъзвратно отминали? - не мисля, че звучи примиренски.
Много са нещата в живота ни, които се случват и нямат логично обяснение на мига. Преди търсех под вола теле, само и само, за да намеря обяснение. Може би с времето, с мъдростта на годините /брех, как звучи ;)/ осъзнах, че това е мисия не невъзможна, а ненужна. Не мисля /вече/, че да приема случилото се е слабост. Не съм сигурна, че е и сила. По-скоро е необходимост, за да има утре.
Казват - има само Тук и Сега. Вече го и осъзнах и почувствах... За мен вече не е само понятие.
Понякога тук и сега не е най-радостния момент. Тогава изкушението да мислим за вчера е много силно. Може би единственото здравословно нещо в случая е, да прегърнем миналия красив момент и да почувстваме надеждата в себе си за по-хубавото тук и сега...
Хората идват в живота ни... тръгват си... връщат се... отиват си... Една спирала, чийто край е там, докъдето ни има и нас самите...

"...усещам, че нещо се е случило при теб, което вероятно е причина за това ти държание, поведение, мислене... колкото и да твърдиш, че всичко е наред..."
Не бих казала, че нещо се е случило за ден или два. Приех живота си такъв какъвто е. Успявам не само на думи да се радвам и на малките неща. И на големите се радвам. Имам блоговете, където се оказва по-лесно да намеря думи за сълзите си. Щастието, когато е с мен ми губи думите и не ми е лесно да го споделя с малкото ми останали думи.
Но мисля, че все по-често усещам щастието с мен и тогава усещам и благодарността, че имам този дар.
Имам и проблемните месечни дни, в които предменструалния ми синдром ме прави луда - в буквалния смисъл на думата. Но имам и човека до мен, които вече ме разбира, приемаме ме такава и ми помага да премина през тези дни.
Намирам си и дребни занимания за дните, в които нямам работа. До леглото ми пак има купчина с книги, които се сменят през 3-4 седмици.
Мислите ми за смисъла на много неща си почиват - просто имат нужда от покой. Предпочитам да приемам това, което се случва пред това, да се опитвам да влияя без да съм убедена кое е по-доброто. Мисля, че мога да кажа, че успявам да си взема по-често хубави моменти от живота, за които той ми дава възможност. "Вземането" по-често е резултат от несъпротива на случващото се.
Понякога си имам и разбърканите мисли, но по-често успявам да ги приема и тях. Това се оказва добър начин да  се разплетат сами.
Доверявам се на импулсите в мен, на интуицията си /напоследък сякаш ме води в непознати земи, но все още сме в хармония/. По особен и необясним начин /не търся обяснения, вече/ интуиция и разум сякаш се допълват.
Разбира се не е на 100%, иначе би било прекалено идеално. Правя си и грешките, но по-често успявам да не се понасям по плоскостта на самообвинения и обвинения... за мен това е постижение.
Може би понякога изглеждам егоист в очите на другите. Аз няма да меря подарената обич от мен и получената. Но за да ме има - имам нужда да погледна и себе си. Защото и аз съм важна.
Не се харесва на всички това. Търсят причини за промяната ми. А тя е една - това съм си аз и започвам да се харесвам.
Това не мисля, че е безразличие към другите, към техните чувства, радости, проблеми... Може би може да се нарече - самосъхранение... за да ме има и утре, за да мога и утре да обичам и да дарявам обич...

С такива мисли бе изпълнена една безсънна моя нощ...
Дали денят ще ги осветли... надявам се... някой ден...

При Кръстю настроения и мисли се срещнаха...