Шест години...
И много, и малко...
За шест години имахме много и различни моменти. Научихме много един за друг, научихме много за себе си.
Незабравимите ни моменти се увеличават с всеки изминал ден. И ни стават все по-ценни.
Нещо, което започна неочаквано, непланирано, необещаващо кой знае
какво бъдеще, се оказа, че вече шест години за нас е нещо прекрасно. То е
прекрасна реалност, усмихнато минало и бъдеще изтъкано от надежди.
Началото бе изключително вълнуващо от новото, от забравените желания, които с теб
съживихме.
Едно бързоразвиващо се начало, което би довело до бърз край. Вероятно такъв край не би учудил никой. Но...
Но нещо се случи... Нещо прекрасно... Усещанията, вълненията се
усилваха с всяка наша среща. Допирните ни точки ставаха все повече.
Желанието да правим повече неща заедно задълбочи опознаването на другия.
А
познаването пък води до желание за повече общи моменти.
Вече шест години ние вървим по нашия си път. Той стана
наш с времето. Времето понякога е лош помощник, но за нас е
добър приятел. Времето е проверка и ние сме я издържали. Времето прави
нещата по-пълни, по-истински, по-дълбоки, по-вълнуващи, по-смислени,
по-... наши...
В началото ме впечатли /казвала съм ти го/ "ние" което ти казваше.
"Ние ще помислим, ние ще направим, ние..." Може би затова много бързо
почувствахме, че
аз и
ти се превърна в
ние.
Ние е когато не си сам. А никой от нас не обича да е сам. /Въпреки, че
някои често повтаряха, че
обичат да са сами./
Нашето НИЕ е прекрасно. Сигурна съм, че е истинско. То ме кара да
се чувствам сигурна до теб. Мисля, че и у теб има подобно усещане.
Всъщност, сигурна съм. :)
За тези шест години разбрах какво е Любов. Сигурна съм, че и ти го разбра. Сигурно милион пъти ти казах
Обичам те! И всеки път това е истината. Истината, която е в сърцето ми. Сърцето, което ти правиш да бие със страст и живот...
Да,... живот... С теб се чувствам истински жива. Този живот успявам да дам дори на дните си, когато не съм до теб. Благодаря!
Има много неща, за които да ти благодаря. Благодарила съм ти.
Винаги от цялата си душа и сърце. И пак ще ти благодаря. За всеки миг с
теб...
Благодаря ти, че ме караш да се чувствам обичана. И обичаща...
Нуждаем се от радост, от любов. За да можем да усещаме истински и пълно всеки миг днес.
Освен това, за тези шест години имахме възможност да посрещаме и
бъдещето си, което се превръщаше в прекрасно настояще, а след това в
минало, изпълнено с топли и усмихващи спомени.
За шест години имахме мечти. Някои се изпълниха. Дори и от ония,
най-смелите. Имахме усмивки. Имаме усмивки. Имахме сълзи. /Някои май и
повече. Ама какво да я правим?... ;)/ Но няма да забравим и другите сълзи... от щастие...
Щастие...Казват, че щастието се разбирало когато го загубим. Не искам да го губя. Знам, че и ти не искаш.
За шест години разбрахме какво е щастие. Разбрахме го заедно. Щастието е споделеност. То е отдаденост. То е любов...
Да, всичко е любов...
Благодаря! За всичко!
И за любовта!
.
Хубаво е когато погледнеш в очите на любимия да прочетеш в тях и неизреченото. Хубаво е когато предугадил желанието му го изненадаш без думи. Една прегръдка може да каже повече от хиляди думи. Един поглед може да разкаже миналото. Една целувка ти рисува бъдещето...
Без думи...
Две думи могат да спасят живот. Две думи могат да те пратят в пропаст. Могат в полет да те извисят. Две думи сила са неземна...
Хубаво е когато погледнеш в очите на любимия да прочетеш в тях и неизреченото. Но е хубаво и да чуеш мислите и чувствата.
Имаме сетивата си, за да възприемаме света в пълната му цялост. Не би трябвало да се лишаваме от ни едно възприятие, което ни се полага. За да познаем същността си...
Страхуваме се от рутина и скука в дните, в отношенията, в чувствата.
Ненужен е страхът когато знаем какво искаме и какво не искаме. Още повече когато знаем какво можем. А ние вече го знаем...
Нужно ни е да си спомняме по-често, че е едно да си знаем нещо, а друго е да си го казваме и показваме, така че всичките ни сетива да са в хармония.
Хармонията не познава страхове. Тя е надежда, тя е любов, тя е бъдещето ни...
Завръщам се.
Не очаквах да е изминало толкова време от последното ми идване. Но е факт.
Дните ми се изпълниха с повече ангажименти. Задачите не са необичайни, но май бях поотвикнала от тях. Сега усещам доза неорганизираност. А не обичам да се усещам такава.
Това усещане ми носи несигурност, а аз си обичам сигурността във всяко измерение. Така де, обичам аз да владея ситуацията, а не тя мен ;)
Днес бях под властта на унилия ден. Денят, който и слънчев лъч не ми донесе, за да ме мотивира за делата ми.
Дойдох тук, може би, за да намеря искра за утрешния си ден. Няма да допускам повече празни дни. Написах го, но не го вярвам. Не го вярвам на сто процента. Изпълнимо е на... около деветдесет... деветдесет и пет... Може би... Може би защото съм и реалист.
Знам, искрата си я имам. И утре с мен ще бъде.
Музата за писане беше поотминала. Но силна емоция ме връхлетя. Негативна. Мразя да ме лъжат. Особено за някаква си дреболия.
Ако лъжата е голяма, в опит да бъда предпазена от нещо, може и да простя опит за премълчаване или уклончив отговор. Ако после при нормален разговор, лишен от първичната емоция, всичко бъде изяснено. Но когато става въпрос за нещо дребно, нещо от което нищо не зависи... Гадно е. Обидно е. Болно е.
И болката все по-дълбоко се настанява в мен. Боли и от крясъка, който трябваше да ме накара да се почувствам виновна, че съм задала простичкия въпрос: "какво наложи да ме излъжеш?"
Боли ме...
Болно ми е... Празно ми е... Студено ми е...
Мога още да напиша докато изтривам горещите си сълзи, които се стичат неконтролирани по лицето ми. Докато топката в гърдите ми се увеличава и започва да боли и на физическо ниво...
Това, обаче няма да ми помогне. Няма да помогне и за решаването на проблема.
Какъв проблем? - ще каже някой.
Да, най-лесно ще е да ми се каже, че пак ми става нещо...
Не, не ми става. Добре съм си.
Обаче много ме боли...
.
Има моменти, когато ми се пише. Много. Случва се така, че нямам възможност да дойда тук. А после, когато дойда... оказва се, че музата избягала... Оказва се, че преценявам, че вече не е важно. Емоцията е отминала и да се връщам към отминалото ми се струва ненужно.
Замислям се дали съм права. Да, емоцията е отминала, но усещането, чувството е в мен. След моментната емоция оставащото е по-дълбоко. Заслужава си връщането. Заслужава си осъзнаването, приемането.
Все си обещавам, че няма да бягам от преминалата емоция. Но и времето, което успявам да си отделя все по-често е твърде малко. Доста по-малко отколкото ми се иска. Понякога пък се замислям, че искам прекалено много време за мен. Почувствала вина за този егоизъм, забелязвам, че всичкото си време отдавам на другите. Тогава си обещавам, че ще намеря баланса. Още не съм го намерила...
Сега съм тук. След един труден за мен ден. Пролетните ветрове ме довеждат до състояние на изключителна, необяснима умора. Знам, че отмине... И влиянието на луната ще отмине.
Няма да отмине влиянието на мислите, които сама си създавам. Иска ми се да мога да ги контролирам /мислите/ в по-голяма степен, отколкото сега успявам. С някои мисли успявам, но с други може да се определи като провал. Използването на тази дума - провал - също не е хубаво, ама на'... Случва ми се в такива дни.
Едни такива дни, в които ме боли дори да мисля.
А ми се иска да ми е цветно... В мен и край мен...
Ще бъде, знам го. Скоро ще е. Само да отмине този труден ден.
Не искам да си губя надеждата. В нея се захващам винаги, когато ми е трудно. Намирам си и спомените, които ми го доказват. Доказват ми, че може и за мен може да е топло и цветно.
Та така и сега... Прегръщам си надеждата в студената и ветровита априлска вечер.
До срещата с моята цветност...
Понякога ми се слуша музика...
От оная, дето тъгата ми увеличава.
Не знам защо си го причинявам.
Очаквания имам. Съвсем обикновени...
Дори и най-малкото не получавам.
Все се питам какво и защо искам...
А аз искам малко обич. Съвсем малко...
Безсилно ми е...
Безсмислено ми е...
.
Пролет е навън. Вълнуващо е да се проследява всяка крачка на пристигащата пролет. Възможно е когато всеки ден минаваш край един и същи храст, дърво или градина. А още по-хубаво е ако не само минаваш, а се докосваш до природата. Сливаш се с полянката или горичката. Чувстваш живота, който кипи там. Нещо виждаш, друго предполагаш, третото е тайна...
Пролет е навън. И в мен е пролет. Аз цялата съм пролет...
Няма съмнения, че пролетта е моят си сезон. Да, мога във всеки сезон да открия себе си, да намеря причина да го харесвам. С пролетта е различно. Това е моя сезон, това съм аз. Пролет.
Пролетта е най-динамичното време. Времето на промяната за ден, дори за час. Сега е най-цветния сезон. Сезонът на хилядите нюанси зелено. На безкрайното зелено...
Зеленото успокоявало... Но какво е зеленото без разноцветните моменти на жълтото лютиче, на синята теменужка, на бялата лайка, на неизброимите мънички цветчета край пролетната пътека. Какво ще е без бялото на цъфналата джанка, бялото на разцъфтелия глог или белия нарцис?
Пролет е. Пролетно ми е. Пролет аз съм...
Слънцето все по-рано се усмихва. И аз събуждам се рано. Усмихвам му се с радост и надежда, с благодарност и със свобода. Свободна съм от ограничения, от очаквания. Пролетта си знае и с доверие тръгвам в пролетта. Защото аз съм пролет...
Пролет е. Пролет съм...
.
.png)
