към цветност...

Има моменти, когато ми се пише. Много. Случва се така, че нямам възможност да дойда тук. А после, когато дойда... оказва се, че музата избягала... Оказва се, че преценявам, че вече не е важно. Емоцията е отминала и да се връщам към отминалото ми се струва ненужно. 
Замислям се дали съм права. Да, емоцията е отминала, но усещането, чувството е в мен. След моментната емоция оставащото е по-дълбоко. Заслужава си връщането. Заслужава си осъзнаването, приемането. 
Все си обещавам, че няма да бягам от преминалата емоция. Но и времето, което успявам да си отделя все по-често е твърде малко. Доста по-малко отколкото ми се иска. Понякога пък се замислям, че искам прекалено много време за мен. Почувствала вина за този егоизъм, забелязвам, че всичкото си време отдавам на другите. Тогава си обещавам, че ще намеря баланса. Още не съм го намерила... 
Сега съм тук. След един труден за мен ден. Пролетните ветрове ме довеждат до състояние на изключителна, необяснима умора. Знам, че отмине... И влиянието на луната ще отмине. 
Няма да отмине влиянието на мислите, които сама си създавам. Иска ми се да мога да ги контролирам /мислите/ в по-голяма степен, отколкото сега успявам. С някои мисли успявам, но с други може да се определи като провал. Използването на тази дума - провал - също не е хубаво, ама на'... Случва ми се в такива дни. 
Едни такива дни, в които ме боли дори да мисля. 
А ми се иска да ми е цветно... В мен и край мен... 
Ще бъде, знам го. Скоро ще е.  Само да отмине този труден ден. 
Не искам да си губя надеждата. В нея се захващам винаги, когато ми е трудно. Намирам си и спомените, които ми го доказват. Доказват ми, че може и за мен може да е топло и цветно.
Та така и сега... Прегръщам си надеждата в студената и ветровита априлска вечер. 
До срещата с моята цветност...

При Драго винаги е цветно...