неделя, 19 май 2013 г.

ден на отворените фантазии или... сънища в Земите Амазонски...

И така... след искрено_и_лично споделеното от Руми, Гло се не стърпя и го обяви тоя ден. Аз съм закъсняла, ама нейде мернях, че вече седмица било. Затова сега съм тук. Вчера се забавлявах, ако кажа много, ще сгреша. Защото такава забава... скоро не е било :)

А какво ще се получи тук... ами не знам...
Затова да го започвам... от началото...
Знае ли някои от къде започват тез' Земи? То и аз не знам, но знам, че са си мои и в тях си имам всичко. Владеенето никой не може да ми оспори. Па то... и на кого ли са му притрябвали такива джунгли от настроения. Не стига денем, но и нощем няма оправия.
Ей го... снощи легнах си спокойна /уж/, почетох книжка за времена отминали. Сънчо ме погали и прегърна, книгата оставих и му се отдадох като любовница желана...
Събудих се /или пък не.../  в място на отминалото детство. В селото, където без грижи съм била. Сега всичко променено е. Къщите пораснали с по два и три етажа. Хората са нови, старите ги няма. Няма уникалността на онова село, дето не прилича на никое друго. Сега едни белосани фасади, не можеш разпозна на коя си улица... всичко тъй да е еднакво, чак ми се не вярва.
Не познах улицата наша, дето учих се на колело. Не я познах, макар, че там играла съм с децата на цяла махала... Но по улица съседна, дето имаме рода, всичко сякаш си е също, само малко по-така... Някак си е... как да кажа... по-малко е. Стряхата е толкоз ниско. Двора не изглежда неизбродим. Само крушата е там, но някак е... самотна. Други хора там сега живеят...
Събудих се /или пък не.../ и болка от лианите тъга, заплели спомени в сърцето... Усмихвам се, но ми е трудно, защото знам, че всичко е било и няма, няма да се върне пак. Защото само ще разказвам на децата си за времена отминали, а те ще се усмихват недоразбрали колко обич сърцето ми таи към хората, които минало са вече...
Събудих се /или пък не.../ някаква аларма пее и напомня ми, че утрото е тук. Завивам се и... птичи хор изнася утринен концерт... И чувам косче, отпреди четири лета, в нощ майска как ни пя... И пее, и разказва ми за друг живот. Разказва ми за нещо дето още не било, но може и да бъде. Но трябва да си пазя обичта в сърцето, дето нося от дете. О не... и пак аларма... ще сменя я вече, искам да ми пее като косче...
Събудих се /или пък не.../ а косчето, с родата цяла, на ябълката се строило. Не съм сама и търся фотоапарата. Но виждам, че до мен е Той и за снимка се подрежда цялата рода на коса. Усмихвам се и ръка протягам да прегърна рамо на любим, а то... в леглото съм сама...
Събудих се... Денят е тук, а аз и днес ще съм сама...
Фантазии...  Ами... не, не се получи...
Сънищата и просъниците ми едва ли могат да се нарекат фантазии. Те реалност са. Реалност от спомени, реалност от мечти.
Обаче пък, такива са ми настроенията днес... Напълно подходящи за Земите Амазонски...
Нали? 

0 мнения:

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner