наминавам...

Наминавам из Земите... тихомълком се усмихвам. Зачитам се в отминали емоции. Усещам сълзите си. Усещам си усмивките. Усещам трепета любовен. Усещам, че съм цяла. Истинска съм. Влюбена. Аз съм...
Цялостта ми ражда равновесието ми. А в равновесие съм най-добра :)
А колко лесно равновесието се губи. Защо е толкова неустойчиво?
Когато с мен и в мен са моментите на цялост и баланс по-щастлив човек от мене няма. След миг непредвидим и нежелан в бездна най-дълбока аз политам. После поотупвам се от стреса, събирам волята си /и ината/ и пак към светлото поглеждам.
Май се уморих от паданията, от полетите... Но пак нагоре тръгвам. Въпреки умората. Въпреки болката.
Защо не мога като другите? Да избирам пътища по-гладки...
Не мога... Защото няма да съм Аз. Защото равното не е пътят ми предначертан. Защото ако има нещо начертано от преди, то пътят ми е... полет. Чувствам го и знам го с онова знание дето в мене е дълбоко закодирано от гените ми. Онези гени, подредили се в редица като ноти за песен омайна и единствена. Песента, която се нарича Мой Живот...
И днес ще полетя... Нищо, че крилата ми са уморени... Нищо, че едното, лявото крило е леко поодраскано от невяра. Защо е лявото?... Просто е... по близо до сърцето неспокойно е...
Научих се през сълзи да се усмихвам... Не е лесно, но го мога вече. Това урок по оцеляване е. Не е за вярване нали?... Просто е. Усмивката през сълзи лъч е, който ме прегръща. Лъч, по който следващите ми усмивки се полепват. А аз обичам си усмивките. И търся ги във всичко... И ги намирам...
И днес ще ги намеря... Знам...
Усмивките си имат свойство по-вълшебно. Като магия цветна са. Усмивката на моето лице усмивка тя събужда в погледа към мен отправен. Делото добро е сторено. След него всичко по-цветно ни изглежда. Дъгата най-обичам, всички знаят го това... Защото тя, дъгата, най-пряк път към полет е...
Усмихвам се сега и пътя си поемам... към полет устремена...
Обичам да летя... ;)

.