Без причина ми е тъжно.
Или пък причини има много.
Дали от липсата на слънце
или пък октомври е виновен.
Дали защото сърцето взаимност не усеща
или пък надеждата ми нейде се е запиляла.
Отдавна не съм се чувствала така... тъжна и безсилна. Мислех си, че всичко мога да го понеса. Но днес... заблуда е било. Слаба съм. И помня хубаво и топло, помня и студено. И ме боли... от липса на надежда, от безсилие, от примирение, от празно... Не, аз не съм това.
Днес не знам коя съм...
Да се намеря имам нужда... Къде съм аз?.
Нощта е самодивско време...
Умът с душата се събират,
в хармония се раждат
мисли, чувства и любов...
Любов...
Не е тази дето всички я говорят...
Онази е...
Дето те изпълва цяла,
дето ѝ не знаеш ни началото, ни края...
Дето смисъл е за теб,
и знаеш, че от теб частица
остава в този свят на тленност...
Нощта е време мое...
За самодивската ми същност...
Глупачка съм...
Добре де, подозирах го, че съм такава... Не исках да повярвам... Сама себе си мамех...
Тогава защо да го не правят другите?
Глупачка съм... Че вярвам на откровените лъжи. Че вярвам на премълчани думи. Че вярвам на туй, което никога не чух. Че вярвам на сетивата си, които тъй измамно ме успокояват. Че вярвам, че каквото даваш ще получиш.
Глупачка съм...
Виновни няма... Само аз... Или пък не...
В Амазонското си блато сама затънах... Защото вярвах, че е езеро кристално... Защото вярвах в слънчевите изгреви... Защото вярвах, че и за мен Любов на този свят ще има...
Вярвах...
Затова... глупачка съм...
.
Земите на Амазонка...
Моето най-истинско... най- искрено...
Любимо мое място за десетилетие /почти/ назад...
Напоследък по-често е самотно... Като мен...
Място за мисли, чувства, страсти... Мястото ми за сълзи, тъга и самота... Място мое, непредсказуемо като мен самата...
Все още любимо, но много му се насъбра тъгата... Тъга по мигове пропуснати, от несподелени часове, от осъзнаване на неизбежността...
Мястото ми за споделяне на радост, на мигове любовни, на муза неудържима...
Да... Музата отново се покри в душата непокорна, копнееща единствено и само за любов... Като любовта, която тя отдава без условия, без мерки и без ограничения. Но така и не получи ни за ден такава...
Време е... да се прибера в черупка по-дебела... Там няма да боли... Нали?
А тук...
Не знам дали и кога ще дойда пак...
Но туй остава моето си най-искрено... най-истинско... най- ми на сърце...
Земите на Амазонка...
.
Има настроения и настроения...
Настроения породени от разни мисли. Мисли топли, мисли спорни или пък без мисли...
Настроения в отговор на чувства силни, чувства нежни или пък без чувства...
Мислите ми се разбъркаха през дните ми последни. Не, не е от раз. От ден на ден се трупат мисли с чувства най-различни. В опитите си да ги приема, да се с тях сдобря, все нещо ми не стига, за да ги подредя. А защо ли ред искам да го наредя?
Сякаш хаос е край мен. Едно започвам, второ, третото завършвам... Умора, работа безкрайна, времето не стига... Усмихвам се, от яд си плача, спокойно се оглеждам, в слабост се препъвам...
Настроения... и настроения...
А толкоз малко трябва...
.
Имам много работа. И професионална и домакинска.
Имам много организационни дейности в ежедневието си.
Имам много намерения и планове за дейности, който засягат лично мен. И трябва да ги изпълнявам, за да се чувствам по-уверена, по-сигурна, по-енергична.
Всичките работи, дейности, намерения изискват време. Време, които не винаги успявам да им дам. И се чувствам в безизходица. Чувствам се притисната до стената.
Не искам да се чувствам така. До няколко дни, дадох си срок, трябва да се концентрирам и да отхвърля най-неотложните задачи, за да си поема глътка въздух и да продължа напред.
Да, харесва ми да имам работа. Харесва ми да съм ангажирана. Но ми харесва и да съм организирана, въпреки вятърничавия си нрав.
Понякога ми е много трудно да балансирам между задължения и желания. Сякаш броя на желанията ми са правопропорционални на броя на задълженията ми. Естествено, че желанията са по-приятната част. Но се налага да почакат.
Цял ден искам да дойда тук и да драсна разните си мисли и едва сега успявам да го направя. Все пак е нещо. Успях :)
Утре ще отметна още точки от списъка със задължителните задачи и ще си добавя поне едно, макар и мъничко желание... за баланс ;)
Това е...
.
Днес искам да се скрия. Да се свия и невидима да стана.
Не искам вече никой да ме търси. Не искам никой да ме пита.
Изморих се да мисля за всички. А за мене никой. Е, не е съвсем никой. Но за мен се сещат когато нещо им потрябва. Което си е като никой.
Опитът ми, колкото и скромен да е, на никой му не трябва.
От мен въпроси се не искат. Но ако може аз да си говоря. Ама аз не съм латерна? Искам разговори да се случат. А монолози - много съм добра на тях и нямам нужда от слушатели. Имам нужда от диалози. Но кой ли го е грижа за мойте нужди?...
Омръзна ми да бъда все добра и мила. Аз по принцип съм си мила и добра. И умна съм, ама напоследък май глупея. Щом очаквам от другите разбиране.
А те, другите, те трябва винаги да имат моето разбиране. Толкоз... До тук...
От тоз момент започва чистене. То си му прилича. Пролетно е време за почистване. И за планове по-здравословни. За мен ще бъде по-здравословно, ако огранича достъп до душата моя. Тъй де, тя си е моя, не е за всички. До нея достъп... който си заслужи. Вече ще е по заслуга. Няма вече вяра безрезервна. Ще се скрия, само аз ще си се знам.
С чистенето смет се хвърля много. Ще хвърлям смело, нямам нужда от прашасалите мисли, чувства, думи и дела. Нека огън да ги изгори, водата да ги отнесе. На мене вече те не са ми нужни.
Днес на чисто ще започна... Може и силно да звучи. Но имам нужда точно от това.
Няма повече да правя компромиси с моите интереси в полза някой друг. Туй е правилото първо!
Времето ще бъде първо мое, после, ако аз реша, че мога и имам настроение, може и на други да го отделя. Край на зависимостите ми от някой друг. Аз втора категория човек не съм. Който иска от мене нещо, трябва да е готов да ми даде нещо, от което има. Така е. Няма в този свят нещо като безусловна любов. То не може все аз пък да обичам. Бог не съм. Имам нужда от любов и аз. Такава съм си. Може и да съм примитивна... Но на тоз етап до тук съм с безусловните чувства.
Ще се скрия, като охлюв във черупка. Имам нужда точно от това....
Да погледна искам в бъдещето си. Една завеса леко да открехна ако може.
Но днес това е невъзможно. От решенията ми днес, от днешните дела ще зависи какво ще ме очаква утре. Но днес въпроси има много застанали пред мен. И всичките си имат отговори няколко. И всеки отговор е верен... Ами сега?...
Сега...
Мостове няма да горя. Ще стъпя здраво на земята. Ще бъда най-добра. Ще продължа на полет да се уча...
На слънцето ще се усмихна. С чичопей ще си попея. Тревички нежно ще погаля. Ще поема аромата на земята. И ще вярвам в съдбата си щастлива. Ще вярвам, че отговорите ще ме намерят когато за тях ще съм готова.
Денят навън е хубав. Нищо, че слънцето срамежливо се е скрило зад облачната пелена. Аз знам къде е и точно там ще отиде моята усмивка.
И денят в мен ще бъде хубав. Защото тъй го искам. Защото ще го подредя такъв.
Въпроси няма да задавам. Те ще ме намерят...
.
"Носталгията е чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали. То често е свързано с идеализиране на хора, събития и места от изминала епоха."
И без да се замислям дълбоко мога да си поставя диагнозата...
Напоследък все по-често се връщам в спомените си за хора, време и места безвъзвратно отминали. Не страдам от излишен идеализъм, По-скоро съм реалист. Понякога повече отколкото, вероятно ми е здравословно. Не съм изтъкана от консерватизъм. Приемам и търся новото, различното.
Цвете съм. И имам корени. Без тях съм немислима, несъществуваща... Един лист отронен и отвеян от вятър в десетата земя след девет...
Искам си корените. И трябва да се грижа за тях. За да са силни за другите след мен.
Връщайки се назад, знам, че не мога и не трябва да променям нищо. Трябва да помня и да предам наученото в утрешния ден. Спомените могат и трябва да бъдат уроци. Не искам да съдя миналото си. То е такова, каквото ние сме го направили при онези условия, с опита и знанията, които сме имали тогава. Днес при нови условия, с още знания и опит, със спомени трябва да градя днешния ден, който утре ще бъде спомен. Градежът трябва да бъде здрав, за да оцелее през бурите на времето. Да запази здравите основи, върху които утре да мога да стъпя и аз и тези след мен.
Тези след мен... Вярвам, че съм им предала и предавам необходимото им, за да пазят полученото наследство и върху него да градят своето утре...
Ей такива мисли ме владеят в последно време...
.
Да, пролетно ми е...
В началото на февруари...
Едва ли само защото слънцето ме гали с топлите си лъчи. Едва ли само цъфналите кокичета ме усмихват и ми носят пролетни мечти. Едва ли само прегръдката на любим ме дарява с надежди.
Разумът ми казва, че не е съвсем нормално да е топла зимата. Но сърцето ми се радва на пролетните предвестници. А душата ми копнее за кокичета, синчец и минзухари. За неукротимия и раждащ порив на природата във всичките ѝ проявления - цветя, храсти и дървета, катерички, птички и други живи твари. За особения чар на пъстрата топлина на майската пролет. За пролетните юнски нощи изпълнени с живот и сладостна нега.
Ех, размечтах се... А е само февруари... началото...
Днес се усмихнах на иглика цъфнала. В къща необитаема, в двор обрасъл в храсти непочиствани с години, розова усмивка ме поспря...
Убедена съм, че никой и нищо не може да усмихне деня ми, ако аз не го пожелая. А аз го искам. Искам го с цялата си душа, с цялото си сърце! Искам го с онази надежда на удавника, уловил се за сламка...
Моята сламка...
Началото на февруари е...
А в мен е пролет...
И се усмихвам...
.
Има дни и дни...
Последните са едни... никакви...
Не ги искам такива. Да, сутрин се събуждам и си казвам: днес е един прекрасен ден. Усмихвам се и... все се намира нещо, което да прекърши усмивката и устрема ми. Наистина се опитвам да бъда по-позитивна, да не обръщам внимание на негативното. Защо ли, но не ми се получава в последно време.
Може би мрачното, ниско, ноемврийско небе е виновник? Навън все още липсва сняг. Всъщност, не съм сигурна, че го искам. Да, харесвам го, в него има едно особено усещане за уют, който се рее на детски спомени. След романтичната и топла белота на големия сняг пристъпва заледената, кална реалност. Неизбежна...
Дойдох тук, в моето си място, с намерение да споделя и да намеря светлинка за дните ми. Рядко идвам тук. Тъжно ми е. Това местенце го създадох с много любов, с много оптимизъм. Тук съм истинска. И тъжна и щастлива, със сълзи от мъка и от радост. Място без лъжи, с откровения до болка, с мисли щури. Място подредено днес, а утре разпиляно. Точно като мен...
Затова навярно днес съм тук. Имам нужда пак да се намеря. Да намеря оптимизма си и вярата. Да намеря усмивката си и надеждите си смели. Да си събера мечтите, да ги поизтупам от праха на времето...
Календарът е безмилостен. Вчера сякаш бе, когато с дни безброй се бе накиприл. А днес самотен лист останал с дни безкрайно преброени. Дни, нарочени за празници...
Празници... С годините все повече фалш ли виждам, или наистина е повече. В сърцето ми доброто ми се пита защо е по-самотно. Защо всеки в свой си свят се крие? Къде остана споделеност и подадена ръка? Къде се запиляха нежна дума и прегръдка топла? Едва ли са виновни само годините... Защо ли мъдростта им ни подминава?
Сънувах... Сънувах се в днешния ден, но със събития свързани с хора, с които имахме общи мечти преди тридесет години. Времето ни разпиля. Какво ли днес мечтаят те? Дали усещат като мен онова малко камъче в обувката, което причинява болка на душата?
Сивото в деня ме потиска. А навън е много, много сиво. Прекалено сиво. Сиво е небето, сива е земята, сиви са хората. Сивото облякло е и мен. И във вените ми сякаш се разлива.
Стоп!
До тука беше сиво! Не го искам! Искам цвят и топлина! Искам дума топла и прегръдка нежна...
Искам да знам, че нещо цветно на този свят след мен ще остане.
До тук с оплакванията и самосъжаленията!
Отварям нова страница в днешния си ден. Цветно ще запиша: Аз съм цветна!
Есенно ми е...
Дъждът е моите сълзи.
Вятърът е духът ми непокорен.
Сланата е мечта забравена.
Облаци приспиват чувствата ми летни.
Умора ме завива с примиренчество удобно.
Пленник съм на есента...
Но туй ми не харесва.
В мен искра се буди сутрин.
И опитва да запали е мен живот.
Живот с цветя, с дъга и песен...
За да съм жива... Въпреки... Или пък точно затова...
Дъжд и облаци, вятър и слана, умора, плен... Типични са.
Но нямат опцията - задължителен.
Утре за искрата мъничка ще се погрижа.
С усмивка, с цвят и доброта...
И пак ще съм си Аз...
Каквато искам се.
Каквато се харесвам.
Каквато ме обичат...
.
Бездомно ми е...
Бездомно с много къщи...
Защо все нещо липсва ми, за да бъда цяла?
Защо ли вярата ми всеки я предава?
Защо допускам сълзи да проливам при всяко "не" на желанието мое?
Защо не мога да повярвам, че АЗ съм също толкова специална?
Кога ли ще намеря в себе си дома?
Онзи пристан, в който бурите са бриз прохладен...
До кога ли огънят в сърцето ми ще изгаря душата ми самотна?
Въпроси и въпроси са оплели мислите и волята ми. Без воля съм, без мисли проходими...
Не обичам да се чувствам така...
Не искам да се чувствам така...
Не искам с шоколад да е теша, а душата ми за ласки мъжки да копнее...
Кога ли "искам", "може", "допустимо", "така е по-добре" ще бъдат само едно "просто е така"?
Да, искам всичко да е просто. Не искам повече да бъде сложно! Не искам със загадките житейски да се боря. Искам да е право, да е равно. Изморих се по пътеки лъкатушни да се губя.
Да се намеря искам и да се не губя вече.
Искам у дома си да си бъда. Но къде си ти, дом мой?
...
.
В последно време ми е забавно да наблюдавам играта на облаци. Гонени от вятъра те бързо променят своите форми и сякаш приказки разказват. Перести и купести облаци се носят снежнобели по синьото небе, а в контраста се усеща особена лекота и чувство за полет. При залез играта и приказките, които облаците разказват, стават цветни, сияйни, вълшебни.
А в най-последно време ме привличат тъмните, слоести облаци, които предвещават буря. Сивите, понякога мастиленосини облаци са тежки, натоварващи. Наслоените тъмни цветове са не по-малко интересни. Загадъчни са формите, по-бавно променящи се, но и по-дълбоко въздействащи. Докосват нещо дълбоко в мен, което съм крила дори от себе си.
Вчера... Наблюдавах превръщането на белите, палави облачета в тъмносини, буреносни, тежки облаци. А денят е летен и много, много горещ. Желанието за буря в мен се ражда и нараства с непонятна мотивация.
Мисля за буря.
Имам нужда от буря.
Бурята дойде.
И в душата ми буря се вихри.
След бурята небето се проясни.
След бурята и в душата ми просветна. Не е ясно, все още облаци се носят в нея, но не са буреносни. До следващото им наслоение.
Бурята е освободител. Освобождава натрупаното напрежение в природата. А и в мен.
След буря диша се леко. По-леко мисли се.
Сигурното е едно. Човек и природа са неразривно свързани, независимо колко на сериозно се вземаме ние хората.
Бурята... поне с две лица е. А може би и повече...
Едното й лице донесе свобода /все още не пълна, но началото е важно/ в облачната ми душа.
А после?
Всичко с времето си...
.
Майското утро е тук с мъгли и облаци, надвесили се над баира.
Подтискащо е.
От май очаквам цвят и слънце.
Очаквам палавите ветрове да веят мислите ми влюбени. Слънце да чертае пътеки сред зелените дървета. Да се усмихвам на безбройни птици, заливащи ме с трелите омайни, а те се скрили в храсти буйни.
Май зелен е. Много е зелен. Преливащ от живот във всичките му проявления.
Май е влюбен. Като тийнейджър се срамува от първите си чувства. И е искрен. На всеки поглед вярва...
През май се случват чудесата пролетни. Слънце, дъжд, дъги... С топлите усмивки на гората. С простора на поле безкрайно, жлътнало се с рапица на залез.
Май е най-магичен. С магия за живот се ражда. Магия за здраве по пладне се плете. А вечерта с магия за любов пристига.
Май е...
Единствен май е тъй вълшебен...
От май очаквам цвят и слънце, и вълшебство, и любов...
.
Най-цветният сезон е тук.
Сезона на най-големите промени е пролетта.
Пролетта променя природата. Цветя, храсти и дървета бързат да се кипрят с безкрайна цветова палитра, с ухания вълшебни.
Пролетта променя и мен. А може би ми позволява да проява най-съкровената си същност?!
Да, промяната е проявление! И когато това проявление се осъзнае по един или друг начин, усещането, че съм част от Цялото, от Магията наречена живот, е истински вдъхновяващо.
Днес ми е такова. Вдъхновено! Магично!
Може би в някой минал свой живот съм била вълшебница... А в този пролетните проявления ме връщат към същността ми. Една същност, която все повече усещам, приемам и обичам.
Няма нужда да търся обяснения за особената ми чувствителност през пролетта. Аз съм Пролет! Жива, вдъхновена, подмладена, шарена, усмихната... хармония...
Поглед през прозореца и Зеленият цвят на гората изпълва сетивата ми. Немирният вятър гали сетивата ми и роши мислите ми. Слънцето топли душата ми. Душата, същността... Дивата ми същност. Богинята в мен...
Пролетните месеци си имат своите капризи. Март непредвидим е. Днес усмихва се, след час ще плаче, след два ще е сияние... Април не му отстъпва. Той добър е днес, а утре може да е тъй жесток и на зима да прилича. А после пък с априлския си вятър лятото довява... Май е най- прекрасен! Зелен и цветен, усмихва се и топли. Май е влюбен... И в юни пролет има. Зряла пролетта е в юни...
А днес съм си априлска, с малко майски привкус и юнски са мечтите в мен...
.
Бърза пролетта.
Има да свърши много работа.
Всички я очакват и надежди се събуждат.
Мечти мечтаят се в изобилие в пролетните дни.
От сън събуждат се и най-смелите очаквания.
А в мен усещането е за разпад...
Отново с болести се боря.
Докато да се усмихна като победител, нещо друго ме прекършва.
Изморих се от вируси и гадости.
Не искам повече лекарства.
Искам пролетта да бъда!
Искам да се усмихвам пак добра.
Искам да съм цветна.
И слънчева да бъда.
Искам да съм пролет....
Снежно е навън. Бялото е символ чист. Но е студено.
Студено е защото няма я прегръдката, която може да ме стопли. Но имам спомен в себе си от вчера. Спомен за следобед топъл. И за друг мечтая днес...
Обичам зимата когато е истинска. Бяла, снежна и студена. Но е невъзможно да я споделя с любим...
А искам... И пак компромиси ще има... В някой следващ ден...
Защото въпреки всичките ми гневни настроения, които ме обхващат, когато е далече от мен, не мога и не искам да си ходя. Сега съм по-добра и по-търпелива. За сега... А после... искам да си ме прегръща, да си ме обича без думи, така както той си може. Защото това е той... Защото такъв си го обичам...
А сега... топъл чай може да ни стопли и надежди за среща утрешна...
.
Празно ми е...
Когато усещането, че си лъган, че си на второ или пето място /все едно е, щом не си на първо/ е толкова силно...
Да, нямам материални доказателства, но това не е причина да не вярвам на вътрешния си глас, който не ме лъже. Ако събера мъничките парченца от знаци, които всеки ден ме намират, ще се получи огромно доказателство. Защо затварях очи, ли? Защото обичам! Защото обичам, защото искам да съм обичана... И няма никакво значение, че куп умни глави са казали да не чакам любов, а само да обичам, било достатъчно... Не, на мен не ми е достатъчно. Повтарям го: искам да бъда обичана. Любовта не се мери и тегли, но все е любов.
Чувствам се щастлива, въпреки, че знам, че не съм обичана. Защото има много начини да се чувстваш значим, а от там и да се почувстваш щастлив.
Но когато малките знаци се съберат и ти покажат, че ти си просто една глупачка... Избухваш и се отприщва цялата негативна енергия таена нейде в теб. Дори не си очаквал да е толкова. Сигурно ще да е вярно, че капка по капка вир става. Един вир от гняв. Гняв, който е насочен предимно към мен. Но аз не го искам, искам да се освободя от товара му.
Не искам да бъда лоша към другите. Но тогава съм лоша към себе си. Вече не искам така.
Не знам какво ще стане след моето избухване. Но със сигурност не може да се продължава така. Не може, а и не искам. Ако за някой е удобно така, мен това не ме задоволява. Вече искам удобство и за себе си.
Защо сега? Може би ми е толкова търпимостта. Всъщност, изненадвам себе си с това търпение.
А усещането да си лъган е ужасно. Смазва ме, искам да се освободя.
Сега спирам да мисля. Спирам да правя каквото и да е в тази посока. Ще чакам... търпеливо...
Не мога да правя повече крачки към другия. Изморих се.
Време е да направя крачка към себе си. Първо една, а после още една и още...
Денят е почивен според някакви правила. А аз ще го направя работен. Ще работя, ще работя, ще работя. Още повече, че в къщи винаги мога да си намеря повече работа, отколкото може да се свърши.
И ще чакам... Промяната, която вече заслужавам. Защото така не може да продължава.
Празно ми е...
Отивам да напълня поне деня си с работа...
.
В края на годината всички правят равносметки. Поне повечето.
Не искам да го правя...
Прилича на обещанията от утре, от понеделник, от първи, от нова година...
А утрото е днес. И бяло е. Светлината през прозореца нахлува. Денят ме чака, защо да чакам друго аз?
Ето, затова, няма да го смятам. Животът шарен е, има си от всичко.
Мога да приемам всичко, научих се с годините. На туй опитност му викат. Дали? Научих се да плача, да се смея от сърце. Научих се да падам, а после и да ставам. Да поотупам колене и напред на продължавам. Дали уроците си научавам? Е, поне опитвам се...
Обичам себе си да бъда. И силна съм тогава. Но и маска някога ми трябва, за да се предпазя. Днес ще ми е нужна. Още повече - довечера... Не искам другите да наранявам, а без маска ще го сторя. Знам, това за кратко ще е. А после пак ще съм си аз. Не се харесвам с маска, но днес ми трябва. Все по-рядко в мен я търся.
Дали ще я загубя някой ден?
Може би тогава ще усетя що е свободата. Свободата да съм Аз...
.
