Изтъкана съм от сиво-черни мисли...
През прозореца нахлува белота. Погледът различава бяло и бяло, и бяло.
Бели са снежинките, които прелитат пред черните клони на старата круша. Клоните приличат на костеливите ръце на вещица излязла от страшна приказка. Клоните, тези близките до прозореца, си имат бели якички. Снегът се е задържал на завет в прегръдката на старата круша и стряхата. Другите клони, по-далечните, са самотни и черни. Поклащат се в такт с порива на северния вятър, сякаш танцуват танц посветен на черно - белите контрасти, които се виждат през прозореца.
Бяло е небето. Не променя цвета си през целия ден. А там, на фона небесен, снежинките са сиви. И по-забързани от белите си сестрички, които танцуват пред прозореца.
В далечината се сивее баира. Разстоянието е размило контрастите на черни дървета, изправени като стражи на родова памет и белият сняг покриващ грозните скелети. А през прозореца се вижда само сиво.
Сивото на зимния ден...
Безстрашните бели снежинки завихрят си танц лудешки, сякаш искат да влязат при мен. Танцуват нагоре, надолу, а после наляво и вдясно.
Танцуват бели снежинки и мислите разбъркани те повличат...
Замаяна от белия вихър се сепвам от две врабчета стрелкащи се в клоните на крушата. Сякаш усетили закрила от къщната стряха се поспряха на най-близкия клон пред прозореца.
Усмихнах се...
Тази усмивка бе най-цветното в мен...
.
Заболя ме от невярата ти в мен, от съмненията, с които ме заливаш...
Заболя ме, че безсилна съм съмненията ти да премахна...
Доверието ми в теб е безгранично... Мислех че го знаеш и го чувстваш...
Споделях ти и ти споделям всяко свое желание, действие и мисъл. Всяка своя мечта и копнежите си съкровени. Чувствах, че и ти доверие ми имаш и по-естествено нещо от тази взаимност не виждах. Сега оказва се, че в теб съмнения се раждат...
Къде сгреших, с какво заслужих твоите съмнения?
Боли ме... Много ме боли...
Знаеш ли какво е болка от невяра?
.
Когато си до мен е толкова различно...
Различен е денят ми. Различен е сънят ми.
Усмивката ми е различна. Една такава... истинска... без маска...
Тялото ми е различно. Поело нежност от ръцете ти, от целувките ти страст, от очите ти любов...
А душата ми сияе... И цяла съм любов...
Когато си до мен...
Когато съм до теб...
Думите "обичам те" бледнеят и пак най силни на света са те...
при Цвети снимка си намерих...
Липсваш ми!
Не мога да се съсредоточа в нищо. Толкова разпиляна не съм била.
Липсва ми гласът ти!
Не съм предполагала, че да не те чуя ще е толкова болезнено...
Да, няколко дена без да те видя, явно мога да понеса. Но да не те чувам... Непоносимо ми е!
Повтарям си, че си на хубаво място. Тогава се
усмихвам и се надявам твоята усмивка да не слиза от лицето ти и да
остане за дълго и в сърцето ти. Ти заслужаваш!
Липсваш ми!
Чакам те!
Обичам те!
.
Щастлива съм...
Усещането за щастие криле ми дава.
Усещането е за свобода. Щастието носи свобода. Свобода за душата. И за духа.
Щастието вдъхновение е. Вдъхновение за всеки миг от всеки час, от всеки ден. Вдъхновение е за живот...
Щастието е живот. Живот смислен, пълен и осмислен.
Щастлива съм. И влюбена...
Любовта е щастие... Любовта живот е...
.
Време за мечти...
Има ли такова време?
Нима има възраст за мечти? Или пък възраст, когато да не се мечтае?
Защо мечтите си на глас да не изказвам?
Аз пък искам да си ги изричам с ясен глас. За да съм сигурна, че Съдбата ще ги чуе ;)
Искам и да ги извикам силно, за да получат те енергия от синевата.
Мечтите са мечти, за да се сбъдват...
Мечтите са живот! Искам да съм жива!
С мечти обличам се и утрото посрещам. В нощна тишина мечтите си рисувам с най-цветната дъга на лунна светлина.
Мечтая днес с мечти за двама. Знаеш ли, че тез мечти, дето са мечти на двама, най-лесно сбъдват се? Нека заедно да помечтаем...
Нека нарисуваме една мечта за двама...
Ще я нарисуваме със слънчеви лъчи от най-ранно утро под Балкана. Ще добавим ухание на розите под стряхата. С топлина и нежност от сърцето сияние ще й добавим.
Ела, ела... Заедно да си мечтаем!
С мечтите наши ние ще сме живи...
Време за мечти е!
С усещане за пропаст съм. Една такава голяма... Голяма и дълбока
пропаст...
И мислите ми са от тиня. Както им прилича за дълбока пропаст.
Необяснимо ми е. Или поне причина сериозна не намирам.
В мен се борят желание да продължа с изборите, които съм направила до днес и желание да спра до където съм независимо, че вероятно имам още път напред с тези избори.
Потърсих си усмивка, а бях залята с негативизъм... Този път не можах да го понеса...
Прекаления оптимизъм може понякога да граничи с наивност и нереалност. Може и за степен на инфантилност да говори. Но пък малка доза оптимизъм, мисля, че е даже здравословно.
Е, потърсих дозичката оптимизъм... И сега в тинята се самосъжалявам...
Знам, че ще ми мине. И друг път съм се изправяла и съм излизала от дупката дълбока. Ще изляза и сега. Добре, де... няма да е сега. След малко. Или след колкото ми трябва...
И пак ще получа въпрос: Какво ти става?
Добре съм си. И по-добре ще бъда. Само, че сега... Изтривам сълзите си...
Ще ми мине...
.
