четвъртък, 29 декември 2011 г.

равносметка...


Равносметка...
Време ли е?
Исках да избягам тази година от клишето равносметка по Нова година.
Смятам, че в повече ми са утре-тата, понеделниците, първото число на месеца, на пролет, на лято, на есен, на зима, рождения ден, Новата година...
Безкрайни обещания и самообещания.
Безкрайни отчети, а ползи... никакви.
Не, ще избягам...
Няма да отчитам, нито да планувам...
Колкото и да ми напира.
Няма смисъл в утре.
Нито има полза от вчера.
Има ДНЕС!
Има други дни, много по-подходящи за отчети и за планове.
И те не са нито на първото число на месеца, нито утре, нито в понеделник...
Те идват и сами си казват.
И решенията ми ме намират в точния момент...
Не е случайно...
В дванайстия час ще отпия глътка вино с благодарност към отминалата година.
Втората глътка, ще е с благодарност, че посрещам жива и здрава Новата...
А после...
Ще се радвам на всеки ден пред мен.
Всеки ден, в който съм...
И ще мечтая...
С любов...

.

неделя, 25 декември 2011 г.

Коледа е...

.
Коледа е...



Бяла е...



Студена е...








.

понеделник, 19 декември 2011 г.

не ми е празнично...

.
Не е...
Няма го празничното ми настроение.
Няма го Коледния дух.
Всичко се е изпарило нейде.
Няма го...
А го търсих...
И го търся...
Няма и следа.
Не очаквам нищо.
Само липса в мен расте.
Да се науча да се усмихвам през сълзи ще трябва.
Никой да не види сълзите.
За да не обяснявам.
Ще се облека в мълчание.
Мълчи ми се сред другите.
Защото искам да говоря само с теб.
Усмивките ми са за теб.
И мислите ми с теб са.
Ежедневието ме боли.
Ежедневие по задължение...
Без вдъхновение.
Защото така се очаква.
А душата мъртва е.
Живецът й е с теб.
Когато си далече, за мене времето е спряло.
Уморих се да живея според очакване на други.
Нали животът мой е.
Защо е толкова труден изборът на щастие?
Казват, щастието е във всичко...
Трябва само да се види даже малкото.
Така е.
Щастието многолико е.
Но пълно е когато с теб съм.
Животът сякаш все по-бързо запрепуска.
А колко е пред мен не зная.
Да отлагам вече и не искам.
Страх ме е.
От пропуски не искам вече да боли.
И пак ще стискам зъби в празничните дни.
В дните, в които съм далеч от теб.
Искрицата за мен ще бъде твоят глас, когато мога да го чуя.
И сила ще ми даваш ти.
Не искам да има празници без теб.
Искам да е празник всеки ден, когато с теб съм.
Искам с теб да бъда!
До теб ли съм, с теб е празник всеки миг!

Такова ми е...
При Цвети е празнично.

неделя, 18 декември 2011 г.

студено ми е...

.
снимката е от нета
Студено ми е...
И не е от времето навън.
В мен студът се разполага без покана.
Не искам го, но той не пита.
В душата си съм цвете слънчево.
Дете на лятото съм аз.
А днес кристали ледени покриват ми душата.
Оплитат ме във мрежа от сълзи.
Причина няма... просто, ей така...
Обичам слънцето и огънят, усмивките и грейнали лъчи...
Къде да си намеря днес, едничък лъч поне...
Усмивка с малко топлина ще търся.
В чаша топъл чай... в глас любим...
Защото съм дете на лятото.
И цвете от дъгата е душата ми...

.

вторник, 13 декември 2011 г.

във вторник...

...



Днес се заслушах при Кръстю
Днес... вторник е... но тази информация е безсмислена...
Тъгата ми необяснима е.
Не я искам... а тя ме прегръща ли... прегръща...
Знам, че не си помагам, като й се отдавам...
Не помагам и на друг...
Знам... знам...
И какво като знам...  не правя нищо...
Слушам музиката...
На моменти прегръдката на тъгата леко отслабва...
После отново ме привлича към себе си...
Тъга... прегръдка... музика...
Искам.
Искам да се откопча от тъгата обсебила чувствата ми...
Искам да намеря онзи лъч...
Лъчът, който да запали искрата в мен...
А навън...
Мъглата се стеле все по-ниско...
Къде е онзи лъч... моят си... ?
.

понеделник, 12 декември 2011 г.

понякога...

 .
Понякога ми идва в повече...
В повече ми е да не ме желае...
В повече ми е когато с недомлъвки ме не иска...
Толкова е лесно в това понякога да се не искам и аз...
Толкова е лесно да искам да се загубя...
И знам, че никой няма да ме търси...
И знам, че на никой няма да залипсвам...
Сама си го правя...
Сама си и вярвам...
Сама се и разочаровам..
Никой не го може като мен...
Само аз мога да си градя кули от очаквания... и да си ги събарям... пак сама...
А искам толкова малко... малко обич...
Много ли е?
Май е прекалено... много...
Думите не значели... казват някои...
Не... Много даже значат...
Можело без думи...
Имало начини много - да кажеш всичко, което си поискаш и без думи...
Може би... ако съм от света на животните... или ангелите...
Но аз съм само човек... при това - само една жена... обичаща...
Обичаща мъжа на живота си - съдбата ми го подари...
Обичаща децата си...
Обичаща близките си....
Обичаща живота... живия...
Жена съм... която разбира от жестове... от погледи...
Но разбира и от думи... ДУМИ...
Няма думи...
Има мълчание...
Има "ненужно е да се повтаря"...
Има "вече сме говорили"...
Много искам... прекалено е...
Но... такава съм...
Понякога крайна... понякога безкрайно търпелива... понякога тиха... понякога стихия...
И обичаща... с душата и сърцето си... с безкрайна обич...
Сълзата си при Драго срещнах...

неделя, 4 декември 2011 г.

в нощта...

.
Нощта е натежала от безсънни мисли...
В сълза събрала се е цялата ми болка...
Причина вече нямам за тази си сълзливост. Хормоналната стихия се кротна. Непредвидима и непредсказуема ме връхлита в девет кръга дяволски. Не мога и сама да се позная. Нейде разум, мъничко останал, се опитва анализи да прави и от бурята да ме извади. След часове или след дни, безоблачност изгрява. Кога ще се случи - пак е в зоната на непредвидимостта.
Бурята си тръгна, но безсънието си забрави да си прибере.
Натежала съм от мисли, все ненужни. Половината са с привкус на отминалато време... Другите са с ухание на блянове мечтани...
И едничка мисъл, за мига сегашен, за днешен ден, в мен си търси място да се тя закотви. От тази мисъл имам нужда само.
От мисълта за днес...
От мисъл - благодарност, за това което имам...
От мисъл - радост, че животът ми е жив...
От мисъл - обич, че смисълът е в Любовта...  

Нощта е натежала от безсънни мисли...

При Драго снимка си "почувствах".
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner