неделя, 4 април 2010 г.

близо до земята...

Страхотен пролетен ден!
Сутринта се събудих от многогласни птичи песни. Тъкмо се заслушам във веселия и закачлив дует на една двойка, ето, че вятърът донася други влюбени песни... Слънцето закачливо се прокрадва през завесите, намига и си играе с погледа ми... Време е да ставам и да поемам днешните си домакински задължения...
... Ето сега е времето за мен... Желаещите пият кафе с козунак под навеса, а аз съм в тревата на лов за цветни кадри. ;)
Всичко е толкова зелено, свежо, будно, изпълнено с живот и енергия. Всяко тревичка, всяко цветче се усмихват на слънцето и протегнали стъбълца се стремят да го докоснат. Толкова е силен устремът им...
Легнах в тревата... на земята... Не, не е студено вече. Усещането не е за хлад, а за единение с природата... усещам се и аз част от нея... Сухо е, слънцето е напекло земята, грее и върху мен и усещам топлата прегръдка на пролетта... аромата на треви и пролетни цветя... Вятърът довява уханието на цъфналите джанки край оградата... Обръщам се на гръб и премрежвам очи срещу слънцето. Лъчите му играят и закачливо се прехвърлят от клонче на цветче... вятърът носи перести облачета, които като закачливи къдрици преминават пред лицето на слънцето и лекия повей срамежливо ги отвява... чувам смеха на децата... сърцето ми се усмихва... и... виждам едно момиченце да тича по поляната... носи букет от уханни теменужки... усмихва се на слънцето... иска да се похвали с венчето от бели лайкучки, което е изплело само... ... ...
... спонтаното ми желание да се отъркалям по поляната... изпълнено е... поражда смяха на децата ми... Те не знаят... онова момиченце... :):):) един ден и те ще го имат... ;)
Отдавна... отдавна... цяла зима... Да, липсваше ми тази близост със земята, това усещание за единство. Чувствам се като преродена и зарадена с толкова много енергия и ентусиазъм. Усещам, че нищо не е в състояние да разклати устоите, които ме свързват с... Майката Природа.
А сега прегърнала лаптопа, ежедневие за двадесет и първия век, се захласвам в песните долитащи през отворения прозорец... чичопей-чичопей... чик-чик... чик-чи-рик... чичопей-чичопей... слънцето огрява отсрещния баир... ооо, та той е по-зелен от миналия ден... а вятърът разклаща клоните на крушата пред къщата в обещание, че съвсем скоро ще се премени в уханна и бяла премяна... ха, и нашепва, че до дни ще доведе своя брат Развигора, а на него нито едно дърво, нито едно храстче, ни цвете, ни тревичка не устоява... разлиства и разцъфтява най-съкровените си пъпки...
Като лъч ме огря една мисъл, направих аналогия с любовта - никой не устоява на любовта, когато тя го докосне е в състояние да разлисти и разцъфти най-скритите пориви и чувства... Усмихвам се... усещам лъчите на любовта в душата си и... ми е хубаво...
Усещам се разлистваща се и... цъфтяща...
:):):)

0 мнения:

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner