сряда, 28 април 2010 г.

събиране на мисли...

Не мога място да си намеря от мисли... все тревожни...
Вероятно отстрани погледнато ще се окаже, че са неоснователни... Ей, това не мога да го разбера - искам да се усмихвам и да мисля позитивно, но къде ми отива всичкият позитивизъм в такива моменти? Моменти, в които сякаш се самонавивам сама с мисли в черни краски... Май така е и днес...
Не издържам повече между тези стени, имам нужда от въздух... много въдух... от простор...
Излизам и отивам в гората...
Посреща ме силното ухание на пролет... цвят... треви... зелено... Толкова зелено е невъзможно да се опише. Има неизброим чет нюанси на този цвят, така завладяващ погледа... Дърветата се надпреварват да показват премяната си. Други в бързината са облекли цветната си дреха. Тревите, крили се до скоро, бързат да покажат цялата си прелест от цветове и ухания. И уж наглед невзрачни, дребнички цветенца, усмихнали се покрай пътеката, усмихват и душата ми.
Влизайки навътре сред дърветата, няма как да не почувствам присъствието на живот в гората. Невидим е, но закачливо-любовния зов на птиците оглася всичко наоколо и е на път самотата в сърцето ми да се разсее. Но и не може съвсем да си отиде, напомняйки ми, че моят зов за близост е... отложен...
Потънала в мисли, усмихвайки се на красотата край мен, достигам до водата... Желание да седна... но не на пейката... Сядам на брега, в тревите... с поглед в течението... и желание да измие всичко тъжно и мрачно от мислите, душата и сърцето... Тишина... и птиците ли усетиха нуждата ми от тишина? Нуждата да чуя себе си... онзи глас в мен, който ми казва да не мисля... и да вярвам в хубавото...
Водата се е забързала... за среща ли... или да отнесе по-бързо тъгата ми и невярата... Усещам, че дишам по-дълбоко. Свежест изпълва тялото ми. Спокойни мисли се навъртат в душата ми. Поемам въздух още по-дълбоко. Изпълва ме желание да се слея със земята... лягам назад... над мен е розовият храст, ясносиньото пролетно небе... и птичият хор оглася всичко наоколо... усмихвам се...
Усетила се в единение със земята, изправям се и спокойния ми поглед открива неповторимостта на вечерния час... времето преди залез... Върбите на другия бряг са свели клони с желание да се докоснат до течението, което забързано минава край скалите и отнася сенките със себе си...
Изправям се, дишам по-дълбоко, по-спокойно... Ведро е... и по-оптимистично... усешам, че съм надвила и ината си...
Обратният път е по-усмихнат, по-лек...
Имах нужда от движението. Имах нужда от срещата с природата.
Имам нужда и от топла прегръдка...
Е, да не съм максималист днес... и утре е ден... ;) /утре ли?... ми, то дошло ;)/
Тогава... до изгрева на слънцето, което ще изгрее и в душите ни...
:)

1 мнения:

Bla каза...

Хипи такова! :D

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner