събота, 1 май 2010 г.

писмото ми... до теб...

Съжалявам, че така приемаш идеите ми. Изобщо не бих искала да ти натрапвам нещо.
Звучеше много... подтиснато... исках да се опитам да те разсея, да ти предложа нещо, което знам, че понякога при мен помага. Разбира се, това, че помага при мен не означава, че би помогнало и на теб, но до сега ти не си намерил начина, затова си позволих да ти дам идея, която няма как да знаеш дали ще ти помогне или не, освен ако не я изпробваш. Това, което до сега в живота си съм разбрала е, че за един и същ проблем има много решения. За съжаления тези решения не действат винаги по един и същ начин. Затова не спирам да опитвам едно или друго, докато проработи, или докато проблемът сякаш "от само себе си" се реши.
Далече съм от мисълта да ти давам акъли.
Но ми е тъжно когато звучиш така. Мъчно ми е за теб. Това в никакъв случай не е съжаление!
Много си ми близък до сърцето... обичам си те... усещам твоята болка като моя... искам да ти помогна...
И вероятно тук е проблема. Ти винаги си бил самостоятелен, сам си вземал решенията си. Това е чудесно. Аз не искам да ти налагам нещо друго!
Моля те, не го приемай като намеса в личното ти пространство. Знам къде е границата и не искам да я нарушавам. Надявам се, че споделянето на една идея, хрумнала ми в момента, на нещо прочетено отдавна, което се появява в мислите ми, няма да е проблем.
Оказа се, че времето влияе и на мен. Понякога по-силно, друг път не толкова. Явно при теб влиянието е подсилено и от други обстоятелства. Нали не е проблем да споделяме опита си?
Знаеш, че съм емоционална и реагираща импулсивно на всичко. Не казвам, че това е нещо, с което да се гордея, но това съм си аз. Ако бях друга... просто щях да съм друга, а не аз...
Ти не обичаш да споделяш чувствата си, мислите си, проблемите... Всичко таиш в себе си. Но това си ти! Ако си друг... това няма да си ти.
Така погледнато сме две крайности. Или ако не крайности, то доста далече. Това до сега не ни бе пречка да намираме баланса между нас. Вярвам, че и за в бъдеще ще балансираме. Това ни прави по-уравновесени и двамата, поне така го чувствам аз. Може би нашето общуване е част от уроците, които имаме в този живот... да се научим да приемаме другия... и то такъв какъвто е, без да се опитваме да го променяме. И ако има промяна, то нека тя е само желана и осъзната от този, който е избрал да се промени...
Увлякох се. Искам да ти напиша още толкова много неща, но трябва да спирам. Знам, че няма да получа отговор. Това е "твой стил". Четеш и не коментираш. Приех го /не ми е лесно, да знаеш/, въпреки, че все пак понякога ме изненадваш. Но дори и нищо да не кажеш, знам, че ще ме разбереш правилно, нали?
Позволи да те прегърна, макар и виртуално. Сигурна съм, че ще усетиш нежността и топлината ми... и вярвам, че това ще те усмихне!
Макар и тежко започнал този ден, пожелавам ти да завърши по друг начин! С усмивки и надежда!
Казах надежда и искам да ти пожелая много надежда в днешния, в утрешния ден! Във всички дни, които са пред нас!
Целувам те!

0 мнения:

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner