среднощно... въпросително...

.

Денят отиде си. Новата луна с усмивка тънка се показа. Хладна е нощта. Копнежът за топлина е тъй голям.
Вече е среднощ. Разните ми мисли с ледени ръце прегръщат ме. А там, далече в близостта си, звездичка ми намига съзаклятнически...
Умора и безсилие са ме завладели. Дейностите, неизбежни, върша някак автоматично. Сякаш някой друг е в мен. А аз приела съм го, без да споря. В опит да се събера, аз не се намирам. Празното се чувства като студ. Като наблюдател си стоя  встрани и сякаш не за мене става дума.
Странно е и малко /дали е само малко/ плашещо дори.
Всеки опит да се опозная, все завършва неуспешен. Но въпроси, цяла купчина, вече е създал. И до един са те без отговор. Ако някъде се мерне нещо, с цел да отговори, то засипано е в миг от рой въпроси нови.
Въпроси аз не искам. Умората ми ги не иска. Нямам сили за въпроси. Дори не искам да си ги задавам... А отговори вече и не търся. Те сами ще ме намерят, когато съм готова, да ги аз приема.
Спомням си... В години ранни и безгрижни... Да споря аз обичах. Мнението си да наложа исках. Не допусках друг да има право... Ееех, глупаче съм била.
Вече друго мисля, може би съм помъдряла. Всеки има право да си мисли и е прав в своите убеждения. Ако неговата истина не мога да приема, това не значи, че не съществува. Право има той да я споделя. Както аз споделям мойта.
Казват - истината е една... Няма аз да споря. Може да е и така, може и да не е. Някой ден, когато съм готова за това знание, ще го разбера. Но няма да доказвам го на никой. Само ще го споделя. Тъй както днес ми се споделя с мен...
Нощта преваля. Лунната усмивка е все така студена. Онази палава звездичка, все така намига...
Дали и аз да й намигна...

.