сряда, 28 април 2010 г.

събиране на мисли...

Не мога място да си намеря от мисли... все тревожни...
Вероятно отстрани погледнато ще се окаже, че са неоснователни... Ей, това не мога да го разбера - искам да се усмихвам и да мисля позитивно, но къде ми отива всичкият позитивизъм в такива моменти? Моменти, в които сякаш се самонавивам сама с мисли в черни краски... Май така е и днес...
Не издържам повече между тези стени, имам нужда от въздух... много въдух... от простор...
Излизам и отивам в гората...
Посреща ме силното ухание на пролет... цвят... треви... зелено... Толкова зелено е невъзможно да се опише. Има неизброим чет нюанси на този цвят, така завладяващ погледа... Дърветата се надпреварват да показват премяната си. Други в бързината са облекли цветната си дреха. Тревите, крили се до скоро, бързат да покажат цялата си прелест от цветове и ухания. И уж наглед невзрачни, дребнички цветенца, усмихнали се покрай пътеката, усмихват и душата ми.
Влизайки навътре сред дърветата, няма как да не почувствам присъствието на живот в гората. Невидим е, но закачливо-любовния зов на птиците оглася всичко наоколо и е на път самотата в сърцето ми да се разсее. Но и не може съвсем да си отиде, напомняйки ми, че моят зов за близост е... отложен...
Потънала в мисли, усмихвайки се на красотата край мен, достигам до водата... Желание да седна... но не на пейката... Сядам на брега, в тревите... с поглед в течението... и желание да измие всичко тъжно и мрачно от мислите, душата и сърцето... Тишина... и птиците ли усетиха нуждата ми от тишина? Нуждата да чуя себе си... онзи глас в мен, който ми казва да не мисля... и да вярвам в хубавото...
Водата се е забързала... за среща ли... или да отнесе по-бързо тъгата ми и невярата... Усещам, че дишам по-дълбоко. Свежест изпълва тялото ми. Спокойни мисли се навъртат в душата ми. Поемам въздух още по-дълбоко. Изпълва ме желание да се слея със земята... лягам назад... над мен е розовият храст, ясносиньото пролетно небе... и птичият хор оглася всичко наоколо... усмихвам се...
Усетила се в единение със земята, изправям се и спокойния ми поглед открива неповторимостта на вечерния час... времето преди залез... Върбите на другия бряг са свели клони с желание да се докоснат до течението, което забързано минава край скалите и отнася сенките със себе си...
Изправям се, дишам по-дълбоко, по-спокойно... Ведро е... и по-оптимистично... усешам, че съм надвила и ината си...
Обратният път е по-усмихнат, по-лек...
Имах нужда от движението. Имах нужда от срещата с природата.
Имам нужда и от топла прегръдка...
Е, да не съм максималист днес... и утре е ден... ;) /утре ли?... ми, то дошло ;)/
Тогава... до изгрева на слънцето, което ще изгрее и в душите ни...
:)

щафета

Няколко дена не ми оставаше време да се завъртя из любимите си местенца в нета. Но днес си наваксах. :)
И изненада! Намерих си покана в едно наскоро открито от мен приятно местенце - Agaq's book, Благодаря!
Поканата е да участвам в щафетата "кои са десетте неща, които обичаш и петте неща, които никой не знае за теб".
Да опитам:
- обичам да обичам;
- обичам децата си;
- обичам Вълшебната си Фея;
- обичам да чета книги;
- обичам да слушам музика според настроенията си;
- обичам да карам велосипед;
- обичам да правя снимки;
- обичам да ме гушкат;
- обичам да се усмихвам;
- обичам да експериментирам в кухната;

Никой не знае за мен:
- не знае, че обичам ... и много ме боли, когато ми каже, че се заблуждавам и скучая;
- не знае, че обичам да пея когато съм сама;
- не знае, че мразя кантара си, вече десетилетия;
- не знае, че още си спомням момчето в седми клас, с което се прибирах от училище;
- не знае, че вчера плаках, когато отново чух "да отложим за утре"...

Исках да изброя още много в списъка с обичането... това изобщо не е избор по значимост, по-скоро е резултат от моментното ми състояние. За нещата, които не знае никой - тук в нета почти никой не познава Амазонка, а в реалния живот тя е доста открита и доверчива жена. Разбира се и в живота си е запазила една част от себе си, която пази и, която й помага в трудните моменти. Вероятно така е с всеки от нас.
Стига съм философствала, време е да изпратя и аз моите покани за щафетата. :)
Ще се радвам да приемат щафетата от мен Ondine, momenti-momenti, САНДО, Nezabravima,

Усмихнат и топъл пролетен ден!
:):):)


понеделник, 26 април 2010 г.

пътят на едно решение...

Трябва да взема решение...
Поредното в своя живот...
Защо ми е трудно?...
Нали всеки ден, всеки час, всяка минута взимам решения...
И все пак... много ми е трудно...
Първоначалната Еуфория от предложението премина в Съмнения във възможностите ми... Преминали, отстъпиха място на Страха от промяната... Отминал и той, даде път на Увереност и Желание за промяна... След тях пристъпва гордо Свободата ми... напомняйки ми колко си я обичам... Ето го и Егото ми, поласкано от предложението... На тумби се изсипват Плюсове и Минуси, заиграли се с въпроси и отговори... И сякаш Решението е ясно, но защо е този облак от желание за Себедоказване... Ха, ето го и Въпросът: На кого и какво ще доказвам?... Да, това е Предизвикателство... Друго предложение няма да имам... "Птичето каца веднъж на рамото..." Така е... И все пак... Суета ли е?...
Търся Отговора... той е тук някъде... Но трябва ли ми?
Да! Промяна ми трябва! Но си искам Свободата! С нея всичко ще си дойде... и промяната, необходима ми... за да Живея!
Свобода... Живот...
Искам всеки ден да се чувствам жива! Искам всеки миг да живея...
Имам Свободата... имам Живота... искам Радостта... искам Щастието... искам Любовта...
Искам... Искам... Искам...
Да, много искам... и ще получа! Заслужавам го!
.

събота, 10 април 2010 г.

дъждовна нощ...

Събудих се. Усмихнах се на спомена за усмивка в съня. Погледнах часовника и станах. Рано е. Излязох на терасата. Пролетен ден. Усмихнато и слънчево утро. Закачливи птичи песни. Хладен повей на сутрешния вятър. Телефонен разговор. Усмивки. Пожелание за хубав ден. Виртуална прегръдка... ей, така, така... И много, много усмивки.
Хубаво и изпълнено с настроение и топлина начало на деня. Казват, че денят си личал от сутринта. Сигурно е вярно. ;) Не, не е кой знае с какво запомнящ се ден. Един обикновен, спокоен, усмихнат, съботен ден. Като дейност може да се нарече и мързелив.
По обед се събраха облаци, закапа. После пак се поусмихна слънце. Заваля. Спря. Пак заваля.
Навън вече е нощ. Започна с дъжд. После спря. Сега отново вали. Чуват се капките по покрива, капчуците имат сякаш нов глас. Някак си пролетен. :) Приятно ми е да го слушам.
Особеното на днешния ден е спокойствието, което владее мислите ми. И усмивките в душата ми. Това съм Аз. Днес се чувствам себе си. За разлика от изминалата седмица изпълнена с вътрешно напрежение, което не успявах да освободя. Напрежение, което сякаш няма основателна причина, но така ме бе обсебило, че не усещах себе си.
Опитвам се да намеря отговор защо се чувствах толкова зле през миналите дни. Какво породи апатия, нервност, тревожни мисли, главоболие, безсилие, сълзи? Причината в моите мисли ли е? В невъзможността да ги владея? В променливото пролетно време на циклони и антициклони, с които ни засипват синоптиците?...
Доста съм чела по темата, без да се правя на всезнайко, мисля, че съм научила доста начини за справяне с такива състояния. Има толкова много методи и възможности от вида "направи си сам". И те не са от вчера. Това е хилядолетна мъдрост достигаща до нас през времето.
И сега най-трудният за мен въпрос: Защо имайки тези знания, а дори и някои умения, в труден за мен момент не мога да си помогна?
Дали си отговорих с мисълта, която прелетя през съзнанието ми?
Аз не съм единак. Човекът е социално същество. /май така пише по дебелите учебници/
Когато споделих смутените си и заплетени мисли, когато усетих вниманието, когато се почувствах значима, когато усетих желанието да ми се помогне... сякаш намерих силите в себе си, намерих усмивката, която бях скрила от себе си. Благодаря ти, мила Фейо! Но останали все още объркани мисли, в опит да ги доразплета, с усещане, че ги заплитам повече, надвих егото си /след два дена, мисля, че точно това се случи/ и получих топла телефонна усмивка, гарнирана с виртуална нежна прегръдка "ей, така, така...". Усетила прилив на енергия, знаех, че всичко е наред. И така се получи. :)
Днешният ден, с нищо забележително, което да се е случило, е един от най-хубавите ми дни. Ден с топлина, спокойствие, в мир със себе си и с околните, с усмивки. Е, ако съм максималист, може да кажа, че имаше какво да се желае още, но ще спра и няма да го кажа. Винаги има още нещо в повече... Искам да се радвам на това, което имам сега, днес. Може и да е малко, но е мое.
Всъщност, спокойствието и хармонията, които ме владеят в тази дъждовна нощ, са нещо много голямо, нещо важно за мен, защото се чувствам себе си. След изминалата седмица на тъга и сълзи, мога да го оценя... и си го искам! :) Оказва се, че са прави тези, които казват, че можем да оценим това, което имаме, едва когато го загубим. Е, това е едно от потвържденията. :) Хм, май цял живот получавам потвърждения... за какво ли не. /така е, като не се уча от грешките на другите, а "държа" да си правя моите ;)/
Дъждът е спрял. Навън е тихо. Ухае на измита пролет. Нощният хлад нахлува в стаята. Освежава ме. /за кога ли?... време е за Сънчо/ Леглото ми, самотно е... не е привличаща мисъл. Но запазила усмивката от днешния пролетен ден, запазила топлината на виртуалната прегръдка, ще се сгуша в нежните си мисли в теб, мило момче... в мислите си...
И съм готова да посрещна предизвикателствата на утрешния ден.
С усмивка!
:):):)
.

сряда, 7 април 2010 г.

повод за размисли...

При днешната ми разходка из мрежата попаднах на "Има неща"
Прочетох го няколко пъти... замислих се... и пак се върнах към прочетеното с нови мисли...







"Има неща, които знаеш и знаеш, че не може да промениш. Има неща, които знаеш и знаеш, че може да промениш - тях не ги променяш по разни съобръжения, дори от мързел. Има неща, които не знаеш и пак не може да промениш, те само разширяват кръгозора, но и те разстройват. Има неща, които не знаеш, но може да промениш. Те са най-важните, в тях е потенциала на промяната. Те са нещата, които си заслужава да научиш."


вторник, 6 април 2010 г.

мисълта...

МИСЪЛТА Е ТАЗИ, КОЯТО ПРАВИ НЕЩАТА ТАКИВА...

Получих го в момент, когато имах нужда... точно от това... помогна ми
Благодаря!
.

неделя, 4 април 2010 г.

близо до земята...

Страхотен пролетен ден!
Сутринта се събудих от многогласни птичи песни. Тъкмо се заслушам във веселия и закачлив дует на една двойка, ето, че вятърът донася други влюбени песни... Слънцето закачливо се прокрадва през завесите, намига и си играе с погледа ми... Време е да ставам и да поемам днешните си домакински задължения...
... Ето сега е времето за мен... Желаещите пият кафе с козунак под навеса, а аз съм в тревата на лов за цветни кадри. ;)
Всичко е толкова зелено, свежо, будно, изпълнено с живот и енергия. Всяко тревичка, всяко цветче се усмихват на слънцето и протегнали стъбълца се стремят да го докоснат. Толкова е силен устремът им...
Легнах в тревата... на земята... Не, не е студено вече. Усещането не е за хлад, а за единение с природата... усещам се и аз част от нея... Сухо е, слънцето е напекло земята, грее и върху мен и усещам топлата прегръдка на пролетта... аромата на треви и пролетни цветя... Вятърът довява уханието на цъфналите джанки край оградата... Обръщам се на гръб и премрежвам очи срещу слънцето. Лъчите му играят и закачливо се прехвърлят от клонче на цветче... вятърът носи перести облачета, които като закачливи къдрици преминават пред лицето на слънцето и лекия повей срамежливо ги отвява... чувам смеха на децата... сърцето ми се усмихва... и... виждам едно момиченце да тича по поляната... носи букет от уханни теменужки... усмихва се на слънцето... иска да се похвали с венчето от бели лайкучки, което е изплело само... ... ...
... спонтаното ми желание да се отъркалям по поляната... изпълнено е... поражда смяха на децата ми... Те не знаят... онова момиченце... :):):) един ден и те ще го имат... ;)
Отдавна... отдавна... цяла зима... Да, липсваше ми тази близост със земята, това усещание за единство. Чувствам се като преродена и зарадена с толкова много енергия и ентусиазъм. Усещам, че нищо не е в състояние да разклати устоите, които ме свързват с... Майката Природа.
А сега прегърнала лаптопа, ежедневие за двадесет и първия век, се захласвам в песните долитащи през отворения прозорец... чичопей-чичопей... чик-чик... чик-чи-рик... чичопей-чичопей... слънцето огрява отсрещния баир... ооо, та той е по-зелен от миналия ден... а вятърът разклаща клоните на крушата пред къщата в обещание, че съвсем скоро ще се премени в уханна и бяла премяна... ха, и нашепва, че до дни ще доведе своя брат Развигора, а на него нито едно дърво, нито едно храстче, ни цвете, ни тревичка не устоява... разлиства и разцъфтява най-съкровените си пъпки...
Като лъч ме огря една мисъл, направих аналогия с любовта - никой не устоява на любовта, когато тя го докосне е в състояние да разлисти и разцъфти най-скритите пориви и чувства... Усмихвам се... усещам лъчите на любовта в душата си и... ми е хубаво...
Усещам се разлистваща се и... цъфтяща...
:):):)

събота, 3 април 2010 г.

... мисли без заглавие

Пожелах: "весели празници" по имейл. И получих отговор: "сега празниците не са за веселие, а за смирение, нека се размислим за греховете си... да се помолим да ни бъдат простени, защото трудно ще се преборим с тях". Признавам, не очаквах такъв отговор. Всъщност май не очаквах отговор... но това е друго. Обикновено винаги отговарям на съобщенията. Много често дори се питам защо бързам толкова, защо не изчакам... Ами... такава съм си, импулсивна, реагираща на мига. Понякога това е добре, понякога не, но по-късно се оказва, че е "да". :)
Е, този път не отговорих. Нямаше нищо, което да ме провокира. Още повече, че по темата нямам необходимата компетентност. Не съм и сигурна, дали този, който ми го обяснява е съвсем наясно. Ако е, то значи е успял да ме изненада, защото не го познавах в тази светлина...
Така или иначе не мисля да отговарям, но започнах темата с някои мисли. И понеже тук си е моето местенце за всякакви объркани, подредени, изгладени, бодливи, парцаливи и всякакви мои си мисли, ще си попиша. Дори и заглавие още си нямам, дали ще си дойде на мястото или пак ще е "..." ;). То когато пък имам... по три пъти дори го сменям до края.
Каква ли е ползата за опрощението на греховете ми, ако само по тия празници се смирявам, размислям и моля...? Това смирение, този размисъл и молитви не би ли трябвало да ме съпътстват през цялото време? Да не чакам да дойде някой си ден и тогава да се смирявам, и моля... Нещо не ми се "връзва". Излиза, че ще си правя греховете, а като дойде Някой си ден, ще се помоля, ще се смиря, че и да попостя може... и хоп... опростено ми е... Хайде пак да си греша... до следващия път. Май не прозвуча добре... Не искам да богохулствам, далече съм от това. Уважавам вярата на всеки. Мисля, че всеки има право да вярва в каквото си пожелае. Един вярва в Христос, друг в Мохамед, трети в Буда... друг казва - Природа, Вселена, Висш Разум...
А аз мисля, че всичко е Едно, независимо от имената...
Тази вечер подочух от работещия телевизор, че "възкресение" на различните езици значело "повторно въздигане, изправяне"... Не знам, не търся анализи, истини, полуистини...
Навън е пролет. И всичко се възражда, "възкръсва" за живот след зимния сън. Това е един хубав пролетен празник, започнал от Цветница с радостта от красивото и свежото. Нормално е да си зададем въпроси, да се породят размисли за действията ни и мислите ни. Пред нас е един нов цикъл от живота ни, в който вървейки по пътя си ще използваме знанията и уменията си, но и ще имаме нови... искаме да сме по-добри... Виждайки, усещайки силата на пролетта е нормално да се смирим и преклоним пред всичко, което е край нас и в нас...
На снимката, която си избрах има пътека, стълба нагоре, сред цветя... Щом я видях, разбрах, че това е "моята" снимка. ;) Това е и "моята стълба" напред и нагоре... До някъде и от мен зависи пътеката ми да е цветна и свежа. Има много начини за това... вярвам, че намирам и ще намирам своите си.
Тогава...
Напред и Нагоре, мила ми Амазонке! ;)
:):):)
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner