четвъртък, 18 март 2010 г.

защо... или зависима ли съм от "шопинг манията"

Защо се получава така, че когато най-много искам да зарадвам някой... се провалям?
Всичко направих с голямо желание, само с положителни мисли, с много радост в душата си... Вярвах, че ще усети вълнението, с което избирах...
Защо се почувствах като натрапник?
Да, никой не ми бе искал направеното... то не е от "първа необходимост", но... исках да го изненадам... Е, успях, но... неприятно... Не успях да покажа голямото си желание и радостта, с които избирах... Не исках да натрапвам избора си... Все пак бе прието, но... защо ми е тъжно?
Не мисля, че купувам само, за да съм купила... заради самото купуване.
Имам претенции, че винаги пазарувам разумно. Не робувам на марки, но искам качество. Почти за всичко необходимо съм си направила избор с времето и сега си го следвам при необходимост.
Баба ми, лека й пръст, казваше - човек трябва да знае и две и двеста, и винаги да се справя с това, което има. Мисля, че го спазвам. Имало е и две, имало е и двеста... сега да кажем, че е двадесет...
Никога до сега не е било важно за мен да имам нещо, само заради имането... щом не ми е необходимо, разумна необходимост, значи не е за мен. Често съм критикувана у дома, че купувам книги... Е, това не го разбирам. Израсла съм в семейство, в което книгата е необходимост. От баща си научих едно нещо- ако в книгата има и пет страници, които да ми носят необходима информация, то трябва да си я взема. Това ми бе казано, когато говорихме за литература с професионална насоченост, но смятам, че това е всеобщ принцип. Животът е толкова многолик, че не се знае какво предизвикателство ще ми донесе утрешния ден и каква информация ще ми е необходима. Освен това, книгите... са "храна за душата". А аз не съм само тяло със стомах... аз имам и Душа... и си я обичам...
И да, правя си подаръци на Душата... ако аз не го направя... ми то няма кой.../тъжно признание/ Даровете ми - вълнуваща книга, хубава музика, топла прегръдка от любим човек, стойностен филм, разходка в "гората", любимия глас по телефона, сполучлива снимка, приятен разговор, топъл чай, красив залез, обещаващ изгрев, слънчев лъч, закачливо усмихващ се през прозореца...
Душата ми не иска много... това, което я радва не се купува с финикийски знаци. Но е много по-скъпо от всичките тия знаци в целия свят... Като една усмивка, например... усмивка от сърце...
Как да обясня... как да покажа... как да докажа... че всичко, което правя, го правя с добри намерения, с топли чувства, с искрени и чисти помисли... че го правя с обич...?
Обич... защо тази дума смущава... не, не мен, а другите...?
Защо тази дума е приемана с притеснение... с невяра...?
Обич... нима звучи страшно?
Защо душата ми, изпълнена с обич, се чувства смутена, когато се разкрива, когато се отдава...?

Въпроси... въпроси...
.

0 мнения:

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner