пред чаша чай...

Пред чаша чай стоя си в зимен ден...
/ грешка - есен е още /
Аромати летни глезят сетивата ми и спомени събуждат за топло лято. 
Тук спомени за утро необичайно ме усмихват. Преди часове, когато в снежно утро твоята усмивка вместо слънцето изгря...
Пия чай и се усмихвам...
Навън снегът вали и няма намерение да спира. Клони до земята се привели, натежали от златно-есенни листа и декемврийски сняг в края на октомври.
Пия чай и се усмихвам...
Не си до мен сега,  но топло е в сърцето ми. Любовта ме топли...
Пия чай и се усмихвам... 
Усмивката ми най-прилича. С нея съм красива. И добра съм. 
Цвете влюбено съм...

И при Драго се усмихнах...

някакво ми е никакво...

Не би трябвало да съм така.
Няма причина.
Никаква.
Ни разумна, ни неразумна.
Но ми е така...
Някакво никакво ми е...
И много уморено.
И физическата и другата умора...  умората на духа ми...
Как да го обясня ли?
Ами... не мога. И не искам. Искам да го прескоча този етап. Искам да съм три крачки напред. Защо пък три? Не знам. Така ми дойде. Значи трябва да са три...
Искам да вярвам, че съм силна и организирана жена. Да, ама съм жена... А жените били слаби... хм...
Да, ама това са някакви клишета.
И аз съм нещо различно.
Аз съм си неповторима и единствена.
Аз мога!
Колко пъти го доказвах!?
И си го доказах!
Остава ми едно.
Да си вярвам.
Да си повярвам безрезервно. Без укори. Защото и грешките ми са си мои. Те са си част от мен. И с тях съм цялостна. Не съм светица. Обикновена съм.
И страшно много необикновена съм. Знам си го. Знае го и... Всъщност не би трябвало да има значение кой какво знае. Значение има само това, което аз си знам.
А то е, че съм страхотна! И почти се обичам... Май още малко ми трябва... за да съм си цяла.
Някакво никакво ми е.
Искам пак да се подредя.
Искам дните си да подредя.
Искам мислите си да подредя... С вчесани мисли дали ще ми е по-добре?
Искам ред.
И никаква умора не искам да ми се мярка.
Искам си енергията лятна. Когато недостижима бях.
Искам...
Искам...
С искане едва ли само ще да стане. Работа ще трябва. Ама от къде да я захвана?
Дори да мисля ми е трудно...
Окъснях непредвидено до този час. Безсилие ме тук натисна... А може би безволие да е...
С воля или без нея, време е да се махам от тук. 

Закъснял цвят при Влади усмивки носи... 

.

има дни...

Има такива дни, когато всяка дума, спомената без особен замисъл се приема прекалено сериозно или с  друг смисъл. Понякога попадам в такива капани...

По едно залезно време, се загледах в облаците. Тогава бях само пътник, затова ми беше много интересно да се заглеждам в това или онова. А облаците... мислех, че за са повече от вълшебство. Сега знам, че са и чудо. Бях получила съвет на имейла да потърся облачни истории, точно когато им се възхищавах...
Не са случайности, а чудеса! 
А дните... Дори и дните с капани отминават...
И слънцето разказва приказки през облачни завеси, с облачна магия...
Има дни... и дни... и дни...

Нека да ги има...

Облаците при Влади също са вълшебни...

боли...

Стоя си и си плача...
Плача си и си стоя...
И с въпроси се заривам дано намеря отговор за светлинка, който болката ми да намали...
Тъмно е край мен... И в мен е тъмно... И е мокро от изгарящи сълзи...
Дали пък ако изгоря и стана пепел няма да е по-добре?...
Защо когато щастлива се почувствам, веднага става тъй, че чувствам се ненужна?...
А може би, наистина ненужна съм?...
Може би, наистина от мене полза няма?...
Дали пък вярно е, че пречка съм за всички?... И за всичко...
Сега си стоя... и си плача... 
Дали сълзите ми ще измият мислите ми и ще намеря отговори?...
Или пък в сълзите си ще се удавя?...
Не знам... Нищичко не знам... 
Не знам дори, дали искам да науча...
Ще си плача... и ще си стоя... 
А в мене толкова боли... Боли... боли...

.

пет години блог

Днес се сетих, че в началото на септември, в далечната 2009 година, си подредих това местенце...
Пет години изминаха от тогава. 
Прегледах първите си писания. Доста объркана била съм. Сега съм спокойна.
Да, спокойна и удовлетворена, подредена и уравновесена. Още по-влюбена и по-обичана. Чувствата ми по-дълбоки са и по-силни. 
Забелязвам, че все по-рядко си пиша тук. Понякога времето ми не достига. Но не се оплаквам. Това е време, което съм запълнила с реални занимания, които ми носят радост и щастие.
Да... и щастлива съм. Много щастлива!
И с удоволствие си идвам тук, в моето местенце. Когато ми е тъжно или когато ми е радостно. Понякога си пиша, а понякога се разхождам в минали настроения. А после си тръгвам по-спокойна и омиротворена.
Това е първия ми блог. Като първа рожба е.  
Ще го има... Пиша за себе си. И за всеки, който наминава тук. Всеки мой гост е добре дошъл.
А аз ще съм си тук... Където и да се разпилявам, пак ще се връщам при началото си. 
Но имам нужда и от разпиляването си ;)

При Драго намирам вдъхновение и потвърждение на настроенията си...

за благодарността

Благодаря на съдбата за неочаквания дар, който ми даде. Който ни даде...
Желанието да бъда с теб пак там, където най-ранните ти спомени са живи. Там, където два пъти в месеца се връщаш при корените си. Там, където сега е тихо и само ти живот му даваш. Ти и верният приятел и пазач. Пази твоите спомени...
Вече там има и мои спомени. Наши спомени... 
За втори път ме посрещаш там. Вярно, че сега минутките ни бяха преброени и още по-кратки, но са си наши минути, изпълнени с много съдържание. 
Минутки с любов и благодарност. 
Минутки забързани, разхвърляни. 
Минутки за бърза разходка и набързо споделени идеи. 
Минутки за хванати ръце, за прегърнати сърца.
Благодарността е силно чувство. Едно от най-силните.
Благодаря ти!

снимката е от твоята разходка, която с теб споделях с "телефон все ни свързва, телефон все ни дели"...

.

днес...

Днес щастлива съм!
Денят ми споделен е с нежност. Споделен е с обич.
В такива дни, щастието на рамото ми каца. А аз го пазя. И искам да си го запазя... завинаги. Знам, че може. Вярвам го. Мечтая го. Повярвай го и ти, че е възможно.
Колкото и да е хубаво началото, неизвестното, очакването - след време е различно.Вариантите са два: отдалечаване или сближаване. Сближаването с времето по-силно става. Опознаването е в дълбочината на характерите. Опознаваш другия, а с това опознаваш и себе си. Откриваш, че другият е по-прекрасен, разбираш, че и ти си станал по-добър. В очите срещу тебе виждаш щастието, а после твоите искрят с любов. 
Щастлива съм!
И не само днес :)
Щастлива съм, че съдбата ни събра в ден далечен. Щастлива съм, че и до днес е с нас. И вярвам, че до нас ще е завинаги.
И знам... това е Любовта!

Албена подарява розички...