безсилна ли съм...

.

Усещам, че нещо го притеснява. Мога и да гадая какво е. Разбира се питам и получавам отговор. Отговор, който повече премълчава. Премълчава, за да не разстройва и мен. А може би премълчава, защото мисли, че съм безсилна да помогна. Чувствам, че има нужда от нещо, с което да му помогна.
Може би безсилието е родено там, в премълчаването, където се поставят граници на възможностите. Може би безсилието вирее най-добре там, където вярата и надеждата някъде са се скрили.
Защо надеждата се крие, нали орисана е да е с нас до дъх последен... Защо вярата за утре се успива нейде забравена...
Желание да помогна имам. Дори и да не зная точно как. Иска ми се да вярвам, че когато момента дойде, аз ще зная как и ще мога да направя това, което ще помогне.
Осъзнавам друго - когато на друг помагам, със сигурност и на себе си ще съм помогнала. Нещата в живота са свързани понякога със странни пътеки.
Опитвам да намирам позитивното и в малките неща, които се случват около нас непрекъснато. Опитвам се да се усмихвам по-често. Вече осъзнавам силата на една усмивка, макар и плаха. Много скоро тя носи увереност и способност да заразява...
Ето... това е...
Усмивката, която не веднъж е усмихвала другия...
Разбрах и днес. Усмивката е моята сила. С усмивка денят е различен. И безсилието е далече, далече... А тук са отново и надеждата и вярата. И моята обич...
Обичта ми... 

Вдъхновение за надежда при Цвети усетих.