.
Беше без причина...
В мен надежда се надигна за нещо светло в сивото на днешния ми ден...
Набързо беше осланена с думи - днес да си починем...
И сега... тъжно ми е... и причина се намери...
Не искам така!
Не искам да си търся и намирам причини за настроенията.
Защото настроенията са си мои, родени са от мигове, които до сърцето ме докосват. Понякога ме галят с полъх нежен на миг неповторим. Друг път ме изгарят в огън от миг на самота. Разкъсват ме до голо мигове на безразличие. В дъга разцъфтявам от мигове на обич споделена.
Това са мои настроения. Това съм аз. В настроенията е същността ми...
Когато ми е тъжно ме боли. Болката по-силна от физическата е. Защото ме боли вътре в мен.
Как да обясня на душата непокорна, че има всичко в този й живот. И радост и дъга, но и болка и тъга...
А днес тъгата й е в повече. И я боли...
Днес боли от самота. От онази самота, когато има много хора покрай теб, но пак в празно за душата.
В опити да се залисам с хиляди неща от ежедневието неизбежно, осъзнавам колко е напразно. Да, учудващо дори е, как ми спори в рутинните дейности. Това не ми помага... Кара ме да се замислям до колко са необходими всичките ежедневни суети.
Тъгата ми се заплита с въпроси без отговори и се заформя една бърканица... Защо ли тъга и въпроси тандем са?... Ха... и това е въпрос без отговор днес...
След тъжно-въпросителни тиради цветни надежди си търся... понякога... а днес...
Днес е до тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар