.
Край гората сутрин е вълнуващо.
Носейки в себе си нощната тишина и унеса от съня, срещата с природата ми дава истинското събуждане.
За час съм в свят по-добър и по-усмихнат.
Усещам, че се усмихвам на птичия хор, неуморен, огласящ гората.
Усмихвам се на слънчевия лъч, закачливо промъкващ се между клоните.
Усмихвам се на реката, която бодро се спуска между скалите.
Усмихвам се на зелените тревички - крехки, но упорити и силни, надигащи се от земята покрита с миналогодишните спомени.
Усмихвам се и за час забравям за всичко. /поне се лъжа, че забравям/
Природата, навред край мен, се събужда и бодростта й е заразна. Искам тази зараза... Всяко стръкче, всяко клонче, всяка буболечка, всяка птичка, всяко камъче дори, се раждат за новия сезон.
Раждането случва се сега, пред погледа умислен. Една магия, видима от всички, случва се... Но дали всички я виждаме с поглед осъзнат. Унесена в грижи ежедневни, умислена с мисли, най-често непотребни, нужда от прераждане усещам в мен.
В дните ми последни, мъка наслои се с мисли, параноични на моменти. Не искам ги, но все се връщат в мен. Защо привличам ги, когато осъзнавам, че ненужни са ми?
Край гората светло е и просторно. А в душата ми е мрачно и усойно. Сутринта, за около час поне, тези контрасти се размиват. Светлина в душата ми прониква, дали ще успея да я задържа в деня... Толкова го искам.
Неспокойно в мен е...
И в гората също... Зад привидното спокойствие, работа кипи за нов живот. Слънчево е и оптимистично...
А в мен?...
... ще си покаже...
.
Носейки в себе си нощната тишина и унеса от съня, срещата с природата ми дава истинското събуждане.
За час съм в свят по-добър и по-усмихнат.
Усещам, че се усмихвам на птичия хор, неуморен, огласящ гората.
Усмихвам се на слънчевия лъч, закачливо промъкващ се между клоните.
Усмихвам се на реката, която бодро се спуска между скалите.
Усмихвам се на зелените тревички - крехки, но упорити и силни, надигащи се от земята покрита с миналогодишните спомени.
Усмихвам се и за час забравям за всичко. /поне се лъжа, че забравям/
Природата, навред край мен, се събужда и бодростта й е заразна. Искам тази зараза... Всяко стръкче, всяко клонче, всяка буболечка, всяка птичка, всяко камъче дори, се раждат за новия сезон.
Раждането случва се сега, пред погледа умислен. Една магия, видима от всички, случва се... Но дали всички я виждаме с поглед осъзнат. Унесена в грижи ежедневни, умислена с мисли, най-често непотребни, нужда от прераждане усещам в мен.
В дните ми последни, мъка наслои се с мисли, параноични на моменти. Не искам ги, но все се връщат в мен. Защо привличам ги, когато осъзнавам, че ненужни са ми?
Край гората светло е и просторно. А в душата ми е мрачно и усойно. Сутринта, за около час поне, тези контрасти се размиват. Светлина в душата ми прониква, дали ще успея да я задържа в деня... Толкова го искам.
Неспокойно в мен е...
И в гората също... Зад привидното спокойствие, работа кипи за нов живот. Слънчево е и оптимистично...
А в мен?...
... ще си покаже...
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар