опит...

.
Реших да разнообразя ежедневието на семейството... Предложих разходка до близко място. Място, където често сме ходили, но днес продължихме още по пътя и бе интересно. Поне за мен и децата. А някой... пак мърмори... Е, правех се, че не забелязвам, пропусках забележките му край ушите си... само и само да запазя позитивния тон. И успях... до връщането в къщи. И там... пак ежедневни спорове... писна ми... и си легнах, въпреки, че преди час изпих едно кафе...
Но ти, мое слънце... ти ме накара да стана, да се раздвижа и да намеря нещо хубаво. Послушах те. Станах... направих малко упражнения... излязох на двора... помогнах за нещо на баща си... доволна съм, че го направих. Благодаря ти, мили!
Казах ти, че ако теб те няма в живота ми...
Почувствах топлината в гласа ти... и това ме стопли... Станах заради теб... заради нас...
Да, мило момче, ти си най-хубавото нещо, което имам. Не веднъж съм ти казвала, че децата ми са всичко за мен. Да, така е. Но децата... утре ще си поемат по своя път... и аз ще съм сама... Нали виждаш... и при теб е така... Ще се сещат за мен веднъж-два пъти в годината... а ако са далече... и по-рядко... А през другото време? На кого да разкажа какво ме вълнува? С кого да споделя прочетеното, видяно...? Кой ще ме прегърне когато ми е студено? Ще има ли кой да разтрие схванатото ми рамо? Кой ще ми се зарадва? А аз кого да прегърна? На кого да запаря чаша чай? ... ... ...? ...?
Нали? Въпросите са безброй... И все повече стават... А отговори няма...
Хайде да ги потърсим заедно... Помогни ми, слънце мое, моля те! И ти се питаш същото, нали? Да си помогнем...
.