любовта е...

Любовта не е само смях и рози. Не и само сълзи и тъга. В любовта има всичко. По много. 
Любовта е вдъхновение. И страст. Тя е помощ. И е грижа. 
Любовта днес е вятър непокорен. Утре ще е подредена в тишина. Непредвидима и очаквана е.
Любовта е чудо. И е ежедневие. Тя вълшебна е магия. И обикновеност делнична.
Любовта живот е...
Любовта е много думи. И мълчание. Прегръдка. Бягство. И подадена ръка. 
Все любов е...
И аз любов съм... С твоята любов...

При Драго прекрасни снимки има...

боли...

Днес боли от студ. И от усещането за ненужност.
От болка иде ми да вия.
Но учейки се да оцелея, само се събирам в себе си и се затрупвам с работа ненужна. Затрупвам се със самосъжаления и упреци ненужни. Не трябва... Не мога... Не знам...
Не знам как да продължавам. А трябва... Но не знам...
Мислите ми се заплитат във въпроси без отговори: Защо боли от обич? Защо ненужна станах? Колко още от себе си мога да дарявам без да усещам отговор? Аз ли съм това? Какво бях? Какво ще стана? Как да задържам оптимизма си след заливане с негативизъм?  Дали изобщо липсвам аз на някой? ... на него?
Защо...? Какво...? Как...? Колко...?
Въпроси, а отговори нямам...
Едва ли ще получа...
Сега, за да не се побъркам от въпроси и от болка, пак в работа ще се заровя... Макар да не помага...

.

надежда...

Навън вали...
И сняг натрупва...
Но пролетта намига със усмивка...
И в мен надежда мъничка расте...
Надежда с топлина родена...
С прегръдка нежна...
Искам пак да бъде пролет в мен. За да съм добра. 
Искам пак да бъда слънце. За да се усмихвам. За да се усмихваш ти...
Прегръщай ме и ще бъда истинска и цяла... 
Ще бъда Аз... 
Каквато се обичам... 
Каквато ме обичаш... 

Надежда и при Драго разцъфтява...

.

не знам...

Не знам...
Но знам, че тъй не може да продължава.
Не може да съм все със сълзи на очите...
Не искам да съм в пропаст бездънна...
Не искам да самосъжалявам по цял ден...
Искам си слънцето.
Искам си усмивките.
Кой ми ги отне? Защо ги скри от мен?
Защо боли ме любовта?
Не искам...

.

застудя...

Застудя навън. 
И в мене застудя...
Все пак на декември му прилича. А аз не мога да избирам кога ще ме залее душ студен...
Поглеждайки назад виждам доза тъга със себе си и в най-празничните дни. Научих се с тъгата си да живея. И край мене никой я не вижда. Щото тя, тъгата, си е моя. 
Както мислех си, че пак с баланса ще се справя... за кой ли път разбрах, че съм сгрешила...
И пак ме заболя от нежеланието, което в думите, донесени от телефона, чух и усетих. Почувствах се ненужна, нелюбима... Разбрах, че любовта ми тежест е и е излишна...
Но сърцето ми обича... И разум тука не помага...
Знам, че силна мога и да бъда. Ще се събера в себе си на топка. Ще...
Каквото и да направя, то ще е фасада. А в мене лед ще се събира... Сълзите ми в очите ще бодат с кристалите си ледни и в тях тъгата ми ще се оглежда в криво огледало...

Ледената красота е при Влади...

непразнично...

И така...
Искам промяна. Няма да й търся смисъл. Няма да й определям граници, очаквания. 
Искам да слушам само интуицията си. Тя не лъже. Само тя не лъже, ако сърцето ми е готово да я чуе. 
Дали ще успея да дам почивка на разума? Ще опитам с надеждата, че ще успея.
Тъжно ми е от равносметката направена в последните дни. Истината е, че не съм я търсила. Да, времето предполага подобни занимания, но аз не мислех, че имам нужда от тях. Не и сега. Истината е, че не си спомням някога да е било толкова непразнично настроението ми по това време. Още нямам нито едни коледни сладки, нито един подарък не съм измислила... И не ми се мисли. А след мислите ми, с които оценявам себе си и живота си... Хептен не ми е празнично...
Пред мен има много неща, които мога да направя още днес и утре. Някои, неоснователно, дори безразсъдно,  са отлагани до днес. Други са имали своя старт, но вероятно не съм била готова за тях. Има и такива, които са от днес. Сега те, всичките ми желания, намерения, нужности са на един своеобразен старт. От мен се очаква да натисна спусъка... И го правя. 
Време е за промяна. Една промяна, което ще ми носи само това, което заслужавам. Една промяна, която съм сигурна, че ще се отрази на всичко и всички край мен. Нямам очаквания и няма да си създавам. Знам само, че ще е точно така, както го заслужавам...
Така е... непразнично... и малко тъжно...

при Владо е красиво, но... и малко тъжно...

за промяната и смисълът...

Днес това ме... докосна...
След малко труден ден...
Труден бе, защото ми се случи нещо, което ме замисли дълбоко.
Поводът няма значение, защото той е само искрата. А искра можеше да е всичко. И сигурно щеше да бъде.
Замислих се за целия си живот. За нужност и ненужност.  За смисъл и безсмислие. За искане и за заслуженост.
Да, мислех и вярвах, че е възможно да променя нещо в себе си. И даже опити правих. И... Не успях. И няма да успея.
Защо ли и да опитвам. Смисъл в нищо не намирам.
Въртя се в кръг. Кръг от ентусиазъм наивен и неудовлетвореност дълбока. Дълбока като бездна.
Може и да искам много и всичко. Оставам си с искането. Не заслужавам. Това е... не заслужавам това, което искам...
Толкова е просто. Дори и аз вече го разбрах...
А онова кътче от Вселената, което може да бъде променено... не съм аз... Все трябва да има изключение от правилото, за да го докаже...
Студено ми е...