вторник, 1 юни 2010 г.

вярвам, че отмина...

В отминалия ден... колко пъти си казах- до тук съм, повече не мога да понеса, вече ще е само нагоре, няма повече накъде, на дъното съм...
Имах нужда от моята си Вълшебна Фея. Тя усетила, бе с мен. Поплаках си, излях си всичко... и ето... обещах, че ще си поизчистя крилете и да гледам нагоре... да се глася за следващия си полет, по-вихрен и красив от всеки друг...
Но... ето, че започнах подготовка, дойде и усмивка... малко плаха, но все пак усмивка... Но щом нещо може да е и по-лошо... съвсем неочакван удар... и пак паднах... пак съм там... на дъното... студено и тъмно...
Но има и задължения, които не мога да отменя... добре, че ги има... неотменимите неща... Онези задължения, които сами сме си избрали, за които се питаме: защо са ни?, но без тях не можем...
С каменно лице, със затворено сърце, се "направих хубава". Изглеждам сериозна и делова, кой ще разбере за затвореното ми сърце, кой ли се интересува какво е зад каменното ми лице и фалшивата усмивка...
И отидох... на концерт...
Очаквах нещо красиво, различно... а получих най-невероятното преживяване... изумена, впечатлена, развълнувана... сърцето се отвори, усмивката бе за изпълнителите... и за мен...
След концерта душата ми пееше, сърцето ми сияеше... исках да си запазя всичко за мен, затова си сложих пак деловата усмивка и... не исках да допусна никой до себе си... това си е мое изживяване, мое си е!
Денят не бе свършил... делово довърших и професионалните си ангажименти и след това се отдадох в прегръдките на музиката... и още съм там...
Време е да се предам и в селенията на съня...
А утре... всъщност днес... ще видим какво ми е приготвил животът...
.

0 мнения:

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner