мисля си...

Мисля си...
Дали пък по-добре не е да не се замислям...
Не веднъж съм имала усещане, че когато се опитвам да направя нещо, сякаш насила, не се получава и не се получава. А друг път, сякаш на шега, а всичко случва се и леко, и успешно, и повече от всичките очаквания.
Затова, най-добре ще е да го не мисля много. А то...  когато и както трябва - ще се случи.
Разбира се, че няма да стоя и чакам с ръцете скръстени на кръста. Но няма и да пришпорвам събития, които даже са неясни.
Очакванията ми са големи. Както мечтите ми са смели. До безразсъдност даже... Дали пък винаги така да е не трябва. Не мога всичко да предвидя и със сигурност не  трябва. Нека на съдбата си да дам възможност да ми подарява тя, това което за мен е отредила.
А днес си имах планове. И мислех си, че нищо не ще ги промени. А то... на път е всичко да се провали. Работа си имам и исках днес да я отхвърля. Започнати са няколко неща и повечето имаха реален шанс за финал. Обаче...  не ми спори... Знам, че навреме ще си я свърша работата, обаче в момента съм затрупана от мисли пораженски.
Много се замислих, а не трябва...
Хайде на разходка за освежаване...
Сама ще съм и от мислите си ще се крия...

.

любов...

Любовта е... всичко!
Всичко е любов!
Най-прекрасни четири влюбени години съдбата подари ни!
И в дар ни дава ден за нас... да го използваме...
С теб е празник всеки миг, когато споделен е!
Днес ще споделим целия си ден...
На съдбата щедра нека да благодарим...

Обичам си те!

при Драго е... пролетно и влюбено...

импулс за отчет...

Странен импулс за отчет по никое време ме посещава тия дни. То... донякъде е добре, ама... да видим. Та, какво ще отчитам ли? Историята на този блог... Почти всички отбелязват рождения ден на блога си или кръглия брой публикации. До сега подобен импулс май не ме е посещавал. Може би защото не се взимам на сериозно като блогър.
Май има много определения за "блогър", но неоспоримия смисъл е, че всеки, който има "блог", вече е "блогър". Кой какви музи има и как ги използва... ей, това е чара и облика на всеки блог.
Та, като споменах за кръгъл брой публикации, наминах да погледна... Тази е най-кръглата четиристотин деветдесет и девета... Да, 499... Кръгло е, нали?
В самото начало на септември, в далечната /вече/ 2009 година... се роди този блог. Защо "роди"? Защото ми е като рожба. Мое си творение. С всички кусури и прекрасности на рожбата, които само един родител може да обича.
Да, обичам си го. Защото си е мое място. Пристан за размисъл. Стена на плача. Място за споделяне. За подкрепа.  За всичко и за още повече. Идвам си тук, когато муза ме подгони. Или когато въпросната е забегнала вдън горите тилилейски.  В първия случай всеки мой гост ми е свидетел, а в другия... само аз си го усещам... Странно ли е, или пък не, но тук си се чувствам спокойно и уютно. Дори и Земите Амазонски да са подгизнали от сълзи най-горчиви... Предпочитам слънчево и оптимистично да е, но... Така е... шарено е в моите Земи... И непредсказуемо... знайно е за всеки, престрашил се и наминал тук ;)
Необятността на Земите ми дава простор и свобода да бъда себе си във всеки миг, споделян тук. Имам си всичко... върхове от ентусиазъм, блата на отчаянието, езера от сълзи, цветни градини от щастие, непроходими пътеки със заплетени въпроси-лиани, слънчеви поляни с цъфнал оптимизъм, небе - безкрайно синьо от мечти най-смели, волни полетели... Имам си... неизброимо е. И не е необходимо да го изброявам.
Аз съм тук и всичко е частица от мен...

.

разни мисли...

Пролетта е тук.
Тук е... прегоряла от лято...
Цветове се разтварят в утрото свежо,
в следобеден пек прегорели си крият душата.
Мисли за ускореното време ме обхващат.
За онова време, което край нас се изтича,
а следите от него... просто ги няма.
И си мисля за другото време,
което от действия прелива,
и всичко се върши и случва,
и следи неизбледими остават.
А разликата е толкова малка,
понякога незабележима.
Незабележима,
а в същото време тъй дълбоко усещана.
Разликата, вдъхновение тя е наричана...
Онзи дъх жизнен,
който в духът ми се вплита,
който смислени прави
мигове, часове и дните,
незнайно накъде се забързали.
А лалето, с прегорели листенца...
тъжна гледка е днес...

.

за седмицата...

.

Седмицата е към своя край. Натоварена и успешна, бих казала. Удовлетворение ме изпълва. Доволна съм, че справих се с всички предизвикателства. И време за себе си намерих. Време и за нас си имахме...
Дали от пролетта е, но чувствам се в кипеж. А това съм истинската аз. Изтъкана съм от динамика и идеи.
Не ми попречи и физическата умора, резултат от края на миналата седмица, с която влязох в тази седмица. Сега се учудвам от себе си на енергията, която имам и нося в себе си. Ами това си е хубаво... Даже успявам да се организирам добре, когато си зависи само от мен. Понякога се налагаше да се съобразявам и с други, но това е част от играта, която наричаме живот...
Игра ли каза?...
Да, игра е... Както и да го погледне човек, все си е игра... Но това ще е друга тема... някой път...
А мантрата... чудесна е. Изключителен и релакс, и концентратор е за мен.
Сега имам нужда от релакс...

.

понякога...

Понякога... ми е тъжно...
Не успявам да бъда за теб, това от което имаш нужда... Но не ми и помагаш... Помогни ми... кажи ми как и какво да направя... Понякога усета ми не е достатъчен... Може би се замъглява от любовта ми, която ме изпълва и вярвам, че е всесилна...
Тази вечер, не е случайно, това което видях ТУК:

Не е достатъчно 
само един да обича
и не е достатъчно 
един само да обича.
Не е достатъчно
само един да иска
и не е достатъчно
един само да иска.
 
Не се отнася за нас. Знам го. Защото знам, че ме обичаш. Защото го чувствам с всяка клетка, когато съм до теб... И точно защото ме обичаш ти никога няма да ми го кажеш. Защото мислиш, че не си за мен...
Как да те убедя, че искам само теб? Имам нужда само и единствено от теб!
Знам, трудно е. Но не всичко е в черни краски напред. Може би е добре да повярваме, че нашите мисли са твореца на нашето бъдеще. Каквито са мислите и мечтите ни, то такива ще са и дните ни... Нека са красиви и спокойни... Нека са истински и живи...
Можем да го имаме... Нека го поискаме... Заедно... Онова... нашето си бъдеще...
Обичта ми... вярвай в нея. Както вярвам в теб... Доверието ми е безкрайно щом за теб е...
Знам, че думите понякога излишни са... Но и знам, че без думи се не получава. Трябва, мили,да говорим. Трябва... За всичко... Нима не знаеш, че няма тема, която да не е подходяща за нас...
Понякога... в повечето време... ти обичаш да мълчиш... защото мислиш си, че не заслужаваме щастието си... Но нима не получаваме не едно и две доказателства, че съдбата е със нас?
Обичам те, Любов!
За мене ти си Любовта с голямото "Л". Онази, най-неочаквана и най-истинска Любов, която  веднъж сърцето ни превзема... А моето сърце е в плен на теб. Плен... така желан и с радост поносим... с щастие ме озаряващ...
Обичам те!
Понякога ми е тъжно... и мъничко сълзливо...

А тук сълзите са... красиви...

в събота вечер...

Съботната вечер е малко уморена, но изпълнена с удовлетворение и особено чувство. Чувство, че съм допусната по-дълбоко и по-близо до сърцето на любимия ми мъж.
Сърцето ми не лъже, не и сега, когато щастието е с мен, когато сме заедно.
И какво като са смели мечтите ми?... Това е тяхна най-истинска същност. Такива са, за да се сбъдват...
Съботата бе различна. С детайли случвали се, но цялостта е съвсем, съвсем различно и пълно усещане.
В събота вечер, въпреки очакването, че вече ще спя, съм тук под влияние на днешните емоции. Емоции - тихи, но много дълбоки и силни. Емоции, еволюирали и еволюиращи с времето. Емоции, не на повърхността, а там дълбоко в сърцето...
Ех, това сърце... така щастливо и благодарно... Благодарно е на съдбата, която... си знае работата ;)
Усмихвам се...

Пролетни усмивки и при Дани...