празник...

 .

Празнуват обичаните жени...
Празнуват щастливите майки...
Щастлива съм, че децата ми даряват щастие не само на този ден!
В този си живот се надявам поне да съм била добра майка... Само се надявам...
Но да съм майка е само едната част от мен...
Аз съм и жена...

Сърцето ми копнее и крещи за обич...
Душата ми раздаде всичката си обич, що успяла е да покълне в нея...
За обич се не моли, а аз я просих, поне прашинка...
от която обич да отгледам в сърцето си и после пак да подаря...

Празнуват обичаните жени...
Аз подарих обичта си... до капчица...
Получих нежност... получих топлина... и внимание...
Подарих го умножено с любовта си...
Като просякиня се надявам... някой ден... една искрица обич да получа...

Празнуват обичаните жени...
Никой, никога не ми е обещавал обич...
Не мога да виня, сама се съгласих...
Вярвах, че моята любов ще стигне и за двама...
Глупачка съм била... и още съм... още вярвам...

Обаче днес боли... празнуват обичаните жени...
Сега - само сълзи си имам...
И онази любов в сърцето дето пак ще подарявам без да се надявам  аз за обич...
Ако не обичам, не ще съм жива...
Само любовта живот ми дава... без нея, дори и камък не мога да бъда...

Празнуват обичаните жени...
А аз празнувам... със сълзи...

.

не ми е ден...

.
Тежък ден ми е.
И не защото работа ме е затрупала.
Всъщност, не съм сигурна, че знам какво ми е.
Утрото не беше цвете, но нямаше причини да се сърдя. Спах добре. Което ще рече, че има 7-8 часа без събуждане и без будуване по никое време. Какво да искам повече. Събудих се и уж деня започна си в спокоен ред, сама не разбрах кога се всичко развали.
Пак въпроси се наредиха, не от вчера или днес. Но смятах, че по-лесно ще намерят своите отговори. А ето, днес не знам откъде да ги започна. Трябват ми още знания, които да подредя с тези, които имам и да си дам отговорите дето трябват.
Обаче... умора ме превзе... необяснима... нежелана...
Отивам да спя посред бял ден...
Не ми е ден...

Настроения при Дива Самодива има.

завършек на деня...

.

Не е вярно, че денят се познава от сутринта.
Не се познава дори от обеда ;)
Денят имаше най-прекрасния си завършек...
И нищо от сутринта или обеда няма значение...
Най-хубавото е неочаквано!
Най-вълнуващо е!
Вече съм сигурна къде е мястото къде губя нервността си. Губя главоболията си. Няма ми лошите настроения. Умората ми се изпарява.
Знам къде съм спокойна и в хармония! Знам къде вдъхновението е с мен. Мястото където душата ми лети и пее... При теб!
При теб е тъй вълшебно! В свят различен съм. Но с теб съм себе си. Най-истинска, най-жива... просто аз...
И нищо друго ми не трябва щом съм с теб! Обичам те!
Да виждам пламъка в очите твои, за мен дар по-голям няма. Искрите, във очите мои, виждаш ти... искрите за живот...
Щастието мое с теб е!
Благодаря, любов!

При Цвети цветно вдъхновение намерих...

искам...

 .

Искам слънце!
Искам пролет!
Искам топло!
Искам леко!
Искам цветно!
Сутринта ме изненада с белотата си студена. Виелицата, макар и кратка, ми смрази и тяло, и душа. И малкото топлина, откраднала си от съня, ми бе отнета и разпиляна с вятърния порив. Останах празна в началото на деня. А празното боли...
Денят пресполовен е вече. И все  още празното владее. Опитите мои на провали се обрекоха. А аз не искам на сълзи да се обричам...
Искам да живея... мога само със любов... 

От Цвети слънце си пренесох...

тъгата днес...

 .

Тъжно ми е...
Беше без причина...
В мен надежда се надигна за нещо светло в сивото на днешния ми ден...
Набързо беше осланена с думи - днес да си починем...
И сега... тъжно ми е... и причина се намери...
Не искам така!
Не искам да си търся и намирам причини за настроенията.
Защото настроенията са си мои, родени са от мигове, които до сърцето ме докосват. Понякога ме галят с полъх нежен на миг неповторим. Друг път ме изгарят в огън от миг на самота. Разкъсват ме до голо мигове на безразличие. В дъга разцъфтявам от мигове на обич споделена.
Това са мои настроения. Това съм аз. В настроенията е същността ми...
Когато ми е тъжно ме боли. Болката по-силна от физическата е. Защото ме боли вътре в мен.
Как да обясня на душата непокорна, че има всичко в този й живот. И радост и дъга, но и болка и тъга...
А днес тъгата й е в повече. И я боли...
Днес боли от самота. От онази самота, когато има много хора покрай теб, но пак в празно за душата.
В опити да се залисам с хиляди неща от ежедневието неизбежно, осъзнавам колко е напразно. Да, учудващо дори е, как ми спори в рутинните дейности. Това не ми помага... Кара ме да се замислям до колко са необходими всичките ежедневни суети.
Тъгата ми се заплита с въпроси без отговори и се заформя една бърканица... Защо ли тъга и въпроси тандем са?... Ха... и това е въпрос без отговор днес...
След тъжно-въпросителни тиради цветни надежди си търся... понякога... а днес...
Днес е до тук.

Дори и птичките при  Цвети имат си другарче днес...

безсилна ли съм...

.

Усещам, че нещо го притеснява. Мога и да гадая какво е. Разбира се питам и получавам отговор. Отговор, който повече премълчава. Премълчава, за да не разстройва и мен. А може би премълчава, защото мисли, че съм безсилна да помогна. Чувствам, че има нужда от нещо, с което да му помогна.
Може би безсилието е родено там, в премълчаването, където се поставят граници на възможностите. Може би безсилието вирее най-добре там, където вярата и надеждата някъде са се скрили.
Защо надеждата се крие, нали орисана е да е с нас до дъх последен... Защо вярата за утре се успива нейде забравена...
Желание да помогна имам. Дори и да не зная точно как. Иска ми се да вярвам, че когато момента дойде, аз ще зная как и ще мога да направя това, което ще помогне.
Осъзнавам друго - когато на друг помагам, със сигурност и на себе си ще съм помогнала. Нещата в живота са свързани понякога със странни пътеки.
Опитвам да намирам позитивното и в малките неща, които се случват около нас непрекъснато. Опитвам се да се усмихвам по-често. Вече осъзнавам силата на една усмивка, макар и плаха. Много скоро тя носи увереност и способност да заразява...
Ето... това е...
Усмивката, която не веднъж е усмихвала другия...
Разбрах и днес. Усмивката е моята сила. С усмивка денят е различен. И безсилието е далече, далече... А тук са отново и надеждата и вярата. И моята обич...
Обичта ми... 

Вдъхновение за надежда при Цвети усетих.

в следобед зимен...

.

Чаша чай в следобед късен.
Топлина в телата се разнася.
И все пак зима е навън... топлината търсим.
Прегърна ме, за да се стоплим.
Заспала съм в прегръдката спокойна.
Усмивка ме събуди.
Развълнува ме признанието, че бдял си над съня ми.
Не е за вярване, че час ме гушкаш и ме пазиш... /навярно само мама го е правила.../
Най-хубавият час следобеден сън.
С нежност още се притиснах в теб.
За да те усещам и да се слея с теб.
Затоплени и сънени... в нежност омаяни... продължението... повече от вълшебно е...
Вълшебство винаги е с теб.
Ласките любовни в свят наш единствен ни пренасят.
Мечта и сън се сливат в действителност желана.
А сетна най-трудното на ред е... да се разделим...
Боли... не искам да тръгвам...
И само мисълта, че утре пак ще бъда с теб, помага аз да тръгна.
А прегръдката за довиждане, на която по-прилича й да е за среща, спомен върху раменете ми запазва... до утре...
Благодаря ти за щастието с което ме даряваш!
До утре, обич моя!

 При Цвети се носи ухание на фрезии и... любов...