дъждовно и тъжно...

.
Мрачна сутрин. Сякаш никога няма да се съмне... и заваля... Заваля с онази безкрайност на есента. Доведе и тъгата... и сълзите... и безсилието...
Не искам да ми е такова... никакво!
До сега денят може да отчете някои свършени задачи, необходими неща, ежедневни. Но само това. Никаква тръпка, никаква искра в този ден... Ден от който вече не очаквам нищо.
Не, не стоя и да го чакам. То така не става, това отдавна го научих в този си живот. Трябва нещо да направя. Като начало, знам си че самосъжаленията не помагат, значи съм без тях. Да ме съжалява някой - не това не е за мен. Да, ще свърша нещо къщно... то тез неща безкрайни са.
Обичам да си домакинствам, но не и днес. Правя го с усмивка, но днес я няма...
Мога да поспя... да кача още някой грам... /май искаше да кажеш килограм/
Мога сигурно и друго да направя. Но аз искам...  май не знам какво искам днес...
Ще се нося по течението... ще броя го ден загубен...
Не! Не искам дни да губя! Не искам часове, дори!
Искам всеки миг следа да ми оставя... за да знам, че съм живяла...

.