есенно безвремие...

.

Есенно... безвремие...
Едно такова е мързеливо. Бавно случват се нещата. И даже никой не роптае.
В есенната привечер и слънцето е забравило да си прибере топлината. Вместо хладния повей в изненада ме прегръща неочакван топъл полъх. И забавя танца на забързаните токчета. Спряла на червения сигнал на светофара, поглеждам с изненада спокойствието на града. Никой и за никъде не бърза... странно... есента ли тъй влияе?
Есен, сезон на равносметка, за забавяне на оборотите. Сезон за събиране на плодовете на лятото. Но и сезон, в който се залагат цветните магии на пролетта.
 Природата и всички живи същества се придържат към този природен закон от хиляди години, пише, че дори са милиони... Само ние, уж висши същества, се правим на... голяма работа и си мислим, че е геройство да вървим срещу природата.
За миг поспрях се, да поема дъх, с поглед към липата, плахо почнала да сменя свойта дреха и си дадох сметка колко малка съм в този свят. Какво от мен зависи?... и отговор си дадох - нищо.
Поела с гърди есенния въздух с уханието на плодове и доза мързел... в опит да се доближа до природата и себе си, ветрецът топъл побърза да разбърка мисли, чувства и ми остави безвремие...
Всеки миг и всеки час, и всеки ден, и всеки месец, и сезон изнизват се, и нивга се не връщат... Искаме смисъл да им придадем. А дали смисълът не е в онзи миг покой, който можем да си подарим, опиянени от есенно безвремие? Миг, дарен за поглед вътре в нас... с искрата благодарност, че сме живи... че сме здрави... че сме тук... че не сме сами...


.