спомен от лятото

Тази снимка ме върна в утрото на един летен ден на плажа...
Събудих се рано и слязох сама на плажа. Нямаше хора. Само гларуси се разхождаха по пясъка и оставяха следите си. Плажът бе самотен. Не, не е самотен, спокоен е. Слънцето се показваше над хоризонта голямо и червено. Вървеше по пътя си нагоре и губеше от големината и руменината си. Затова пък лъчите му носеха все повече топлина. Оглеждаше се в морето, застинало в предутрения си сън. Протегнах ръка и усетих топлината на слънчев лъч, който ме поведе по слънчевия път. Стъпвам по пясъка водена от най-топлия лъч. Следите ми се заличават от леките, мързеливи вълнички. Да, още са вълнички, неразсънили се. Докосват ме и се отдръпват. Изплаших ли ги? Не са ме очаквали толкова рано... Ето, отново ме приближават и обгръщат. Продължавам напред. Водата е топла. Пристъпям леко и се наслаждавам на лекия допир. Като любовна игра е, не бързаме. Водата ме прегръща... гали... отдръпва се... и пак ме поема в прегръдките си.
Всяка клетка от кожата ми се радва на допира, усеща възбудата от тази игра. Отпускам се в нежните обятия на водата. Слънцето ми се усмихва. Това е най-страхотния релакс...
Усещам движението на разбуждащото се море. Ласките му ме пленяват и... му се отдавам... Аз и морето сме едно... Сякаш винаги сме били. Слънцето ни е свидетел...

Дали в мен се разбуди спомен от вечността...?