едно писмо...

 .

Вчера се чувствах особено със теб. Много хубаво, но някак не можех да си го обясня.
И сега не мога. Не търся обяснение. Радвам се на това усещане.
Особено бе усещането за спокойствие с теб. Някакво такова - много пълно, всеобхватно. Като  най-пълното щастие.
Щастие, когато си приел всичко край теб, приел си себе си, приел си другия и освен радостта от близостта друго не трябва.
Така се чувствах - нищо друго ми не трябваше. Само ти! Твоето присъствие, усещането, че си до мен! И онова невероятно силно усещане, че си всичко за мен.
Прегръдките ти... всеки път ме караш на настръхвм от желания и удоволствие. Целувките ти - разплакваш ме от щастие!
След среща с теб се чувствам преродена и добра. До теб съм истинска, открита... аз си. Такава, каквато никой не ме знае и едва ли някога ще познае. Такава, каквато съм се опитвала да бъда цял живот, а ти сега ме правиш с една прегръдка.
Какво друго мога да имам в сърцето си за теб, освен обич?
Имам много обич!
Обичам те!
.                  твоето чудо, голямо и невиждано ;)     
.

да ти разкажа...

.
Денят ми бе прекрасен!
До теб ли съм, чувствам се щастлива.
Прегръдката ти е вълшебна и толкова спокойна.
Обичам да целувам твоите ръце, които галят ме и с нежност ме даряват. Които ми рошат непокорните коси и ме карат да настръхвам от вълнение.
Целувките ти ме пленяват, като в онази първа нощ на нашата разходка - тъй безумна, но най-прекрасна. От устните ти пия страст и обич, за всичко аз забравям, и само ти си в този миг целия ми свят.
Обичам да те гледам във очите, когато виждаш в моите онзи блясък, който ти си породил.
Обичам да ти бъбря, а ти да се усмихваш и да ме прегръщаш все по-силно. Знаеш ли, обичам и мълчанието ти, когато с усмивка, отговора ти отбягваш на въпрос ненужен. / Истинска напаст съм на такива въпроси, нали? Прости ми, мило, правя опити да спра, някой ден ще се науча! А ти си страшно търпелив! Нали ще потърпиш още малко, мъничко... :) /
Когато съм до теб всичко е по-лесно, по-спокойно, по-усмихнато. Такава съм и аз - спокойна и сигурна. И най-сигурна съм в любовта си!
Обичам си те! Ти го знаеш...
.

пролетна умора ли...

.
Някакво ми е замислено...
И сякаш мързеливо. По-скоро ми е уморено.
Денят бе различен. Дори и вдъхновен за любими дейности.
Може би е обикновена пролетна умора. Удобно е за обяснение ;)
Да й се отдам... с малко музика...





.

от утрото до вечерта...

.
Сънена и боса излизам на терасата. В утрото сънливо топлината се усеща. Птиците не спали сякаш цяла нощ, за да репетират сутрешните трели. Вятърът е още кротък, недоспал си като мен.
Първият ми поглед ми се губи, още сънен.
Вторият ми поглед - той е изумен! Гората, там отсреща... не е същата от снощи. Зеленият воал по-плътен е. С разхвърляни петна от джанковата бяла нежност и жълтите усмивки на дряновите клонки, сякаш дъгата започва да се ражда. Особено ухание ме пренася през времето... ухание на пролет и надежди.
Денят е пролетен и много ветровит. На сетивата радост днес създадох и се поразходих. Вятърът е доста противоречив. Отвява мисли, после други, неочаквани, довява от края на света. Зеленото изпълва дните, за да е зелен април. В градината с часове расте си всичко. Тук-там е пъстро от иглики многоцветни, от зюмбюли омайващо уханни, от горди, не без право, нарциси прекрасни. А вятърът...
Вятърът утихна със залеза в червено. Знак, че той и утре ще е тук.
Сега ще посреша разрошените мисли, ще подредя зелените си настроения, ще кажа лека нощ на пролетната звездна нощ... в прегръдката на Сънчо ще се гушна и спомен мил в сърцето си ще викна...
.
.

въпросително ми е...

.
Днес... ми е въпросително...
Ама от ония въпроси - без отговорите. Дето а' да се появи нещичко като отговорче и бива засипано с лавина от нови въпроси.
Слънцето и него го няма. Поне мъъъничко светлинка да беше донесло, че да се поогледам из лабиринта от въпроси. Затова пък облаците са сълзливи, цяла сутрин ронят капки. То, поне дъжд да беше, да поизмие прахоляка в мислите, а то... по-лепкави ги прави. Такива едни... лепящи се с песимизъм, полепващ и по другите - дето уж са с оптимизъм заченати...
Днес ме е обзело нищо-не-правене. Ама и то, такова половинчато. Все ме човърка да пиша тук... Като гледам и писането толкова- на половина. До тук само се оплаквам...
Решение има. Ей, сега го прозрях. Взимам един въпрос и го разнищвам. От "а" до "я" и после наобратно...
Добра идея, ама как да я изпълня...
.

пролетно...

.

Снимката е на Емо от днешния му пост.
Преди да дойда насам си мислех, точно за този етап от пролетта.
Това е пролетта с най-много заряд, с най-много очакване, с най-много надежди.
Пролетта, която е готова да разкрие същността си и красотата си. Във всяка пъпка, омайваща с нежността на свежите листенца зеленина, се крие невероятна сила за живот и оцеляване.
Напъпилите клонки винаги са ми въздействали по особен начин. Сякаш са идвали в момент на необходимо доказателство, че всичко ще е наред, независимо от сивия ден днес. Така е и днес.
С ранното утро се срещнахме на терасата и погледа ми бе превзет от напъпили храсти и дървета. На места цветният акцент на жълтия дрян, на белите джанки ме усмихна и в още сънената ми душа стана светло. Напъпилите клонки ми дават усещане за вътрешна сила, че и аз мога да се справя с всичко. Ще направя опит тези мисли и усещания да са с мен за по-дълго. Нали мога да избирам, все пак донякъде, мислите си.
Казват, че зеленият цвят е цвят на спокойствие. Сигурно е така. А пролетта ни поднася хиляди нюанси на зеленото. Няма друг сезон с толкова зелено. Лятото е зелено, но неговото зелено е по-еднакво.
Харесвам разходките край реката, от където се виждат пролетните пъстро-зелени баири. Днес съм решила да намина...
.

след пролетен ветрец...

.
Дето има една приказка - за кавга съм си... и за бой ;)
То да не видя малко слънце. Побързах и се поразсъблякох, за да го усетя по-добре слънцето... и пролетния ветрец.
Е, усетих го. И последните дни не знаех къде съм. Вирус ли е /вече знам- не е/, настинка ли е /вече знам- това беше/, сън ли е, унес ли е, студено ли ми е, горещо ми ли е... След кризата идва осъзнаването, проясняването, прочистването на тялото, на мислите. Идва моментът, в който искам да спя, спя... и спах -  цяло денонощие почти. Събудих се като нова. Все още уморена, но определено по-оптимистична.
И ето го следващият етап. Леглото, книгите и чай... Понякога и тук, във виртуалния свят, но по-малко. Отдадох се на позабравени /заради забързаното ежедневие/ навици, да чета книга от изгрев до залез и пак до изгрев. Четене в леглото, на няколко въглавници, които се трупат, после изхвърлят, разместват, нагъват... и аз някъде там... сгушена и унесена... в друг свят...
Еееех...
Неделният ден е във втората си половина. Налага се да се върна в ежедневието...
Обещавам си да не чакам следваща простуда, за да си направя пак такава книжна ваканция. Да, преди време, доста време, ама наистина много време, когато отговарях само за себе си... такива книжни ваканции беха доста чести и така прекрасни...
Така... време е да си събера мислите, да се понадигна от леглото, с което взехме и да си поомръзваме вече и... напред. Да организирам и подредя утрешния ден, следващата седмица...
Няма да бързам да се събличам под погледа на хапещото пролетно слънце. То е чудесно, истински благодат за душата! Но тялото има нужда и от дрешка по-дебела.
Един урок пак си научих. Да си пожелая да не го забравям скоро.
.