неделни размисли...

Тъмно е. Сутрешен хлад. Придърпвам одеалото от земята и се завивам в топлината му. Сънят се измъква през отворения прозорец. Лятната утрин заема мястото му. Неделя е. Срамежливо се прокрадва слънчев лъч. Бодрите песни на птичия свят прогонват сенките на неделния мързел. Протягам се и усещам енергия във всяка своя клетка. Мисълта, че животът се е забързал напред и желанието ми да осмисля всеки миг от него, ме вдигат от леглото. На терасата ме очаква килимчето ми за йогийски упражнения. Йога... новата ми страст. Страст... Хубаво е когато има стрст във всичко, което ме заобикаля. Страст - равносилно ли е на живот, на себеотдаване? Усещам, че всичко, което правя с вдъхновение е по-лесно и по-резултатно. Значи знам какво ми трябва - вдъхновение... Денят е започнат с усмивка. Време за неделната закуска, приготвена с много любов за все още спящата ми челяд. Телефонен разговор с най-топлия и мил глас... И полетът е тук. И ми е леко, и лесно, и усмихнато. Целият ден... Онова спокойствие на душата, без въпроси и терзания, ме владее. И е хубаво... Добра основа за началото на предстоящата седмица. Седмица, която белязах с очаквания за понеделнишка среща... Съдбата ще е благосклонна... Вярвам го! Очаквам го! .

на свечеряване...

В един късен следобед... на свечеряване... Когато денят си тръгва, но пленен от лятното безвремие, не бърза да отстъпи на нощта. А неделният ден е по-мързелив от всеки друг... Мързеливи нишки ме привличат към люлката... удобна е... Потъвам в сбогуването на деня... Необичайно тихо е. Дори вятърът е успокоил дъха си. Перестите облаци неподвижни се усмихват в необятната синева. Снежнобелите облачни къдели, целунати от последните слънчеви лъчи на днешния ден, контрастират с небесносиньото на безкрая. Безкрай... безвремие... безгрижие... Спокойствието ухае на прясно окосена морава... В далечината вятърът започва своя вечерен танц в прегръдка с клоните на дърветата. почувствали свежата му ласка, запяват в хор птиците, намерили подслон във величествената корона на ореха. Небето се изпълва със забързани лястовички. Нямат време, трябва да укрепнат крилцата на младите. Открояват се и соловите изпълнения на вечерните концерт-майстори. Заслушана, в опияняващите звуци на сбогуващия се ден, потъвам в безмислие... Без мисли... Само усещания... Усещане за единение... единение с природата... Усещане за целостта ми... Без думи съм... ... ... ... .

изгрев...

Още ми е сънено... снощи се увлякох в нета...
Навън просветлява, но какво е това...? Отново шумът по листата от капките дъжд... сякаш не е валяло скоро...
Прегръщам пак възглавницата и се завивам до горе... усеща се и сутрешният хлад, а сега и с този дъжд... искам топло...
... ... ...
През отворения прозорец нахлуват бодрите песни на птичия свят...
Хей, ето го и него, дългоочакваният слънчев лъч... последните дни ми липсваше. Днес е особено закачлив... провира се между клоните на старата круша... намества се в погледа ми... обръщам се настрана... следва ме...
Има си дружка... подканят ме да ставам... не мога да устоя на повика им... излизам на терасата...
Слънцето се е вдигнало над хоризонта... провира лицето си, измито от сутрешния дъжд, между перести облачета, пременили се в цветовете на дъгата...
В тревите са се разпръснали бисерни капки, отразяващи слънчевия поглед...
Не усещам, че съм боса... топлината от погледа на слънчевия диск ме сгрява и събужда...
Усмивката е с мен... моята си усмивка... с която съм си аз...
Хе, обичам целия свят... обичам те... обичам се...
Животът е прекрасен... с още един изгрев...
.

един ден...

Заради облаците ще да е... Едно такова ми е... и тъжно... и студено... и безвдъхновено... Денят ми започна нормално, според създадените навици от последните дни. Продължи и презполови с различни занимания. Свърших доста работа из къщи. Но не усещах радостта. Сякаш бях робот... точно това е усещането - една безчувствена машина. Производителна, но нямаща усмивката ми... Сега съм тук, а след малко ще се потопя в света на книгите... Чувствам се ограбена. Искам си усмивката! За да почувствам себе си... За да намеря слънцето си... .

дар от съдбата...

Благодаря! Благодаря! Благодаря! Благодаря за днешния дар от съдбата! Най-прекрасните два часа! И усмивката е с мен... и слънцето изгря в душата ми... и щастието е неописуемо... .

дъждовна привечер...

Усмихнат летен ден. С надежда съм, че няма да му става навик всекидневното преваляване. От средата на деня се заредиха прегърмяванията в далечината и усмивките на слънцето. Надеждата продължаваше... до преди малко. Слънцето се отправи към хоризонта в лабиринт от бели облачета. От север белотата им помръкна, оцвети се в сиво и мастилено. От далечината се дочу глух тътен. И пак... по-наблизо... Вече стана ясно... разминаването с дъждовните облаци няма да се състои днес. Небесносините петна по небосвода се загубиха, превзети от сиво-бели къдели. Първите капки страхливо докоснаха керемидите и плочите, и се изпариха от топлината оставена в спомен от залязлото слънце. След тях дойдоха следващите, които запяха по притихналите листа на дърветата. Природата очакваше този миг. Усмихнах се. Природата си знае. Защо и аз да не приема този дъжд. Какво значение имат моите очаквания и надежди... /това е друга тема/ Усмихнах се... Поех дълбоко чистия балкански въздух. Дъждът се усили и завесата пред баира отсреща стана по-плътна. Северната стена на къщата в съседство е мокра. Това обяснява защо при мен, на южната тераса е тихо и сухо. Листата на дърветата пред погледа ми, защитени от къщата, пленяват със своето спокойствие, отдали се единствено на дъждовните капки... Ей, там, по-на изток, танцът на вятъра с клоните на дърветата в градината е в разгара си. Клоните се увиват и преплитат с дъждовните струи в любовен танц. Дъждовната завеса изтънява... Тътенът от гръмотевиците се отдалечава... Притъмнява... Нормално е. Нощта настъпва в своите владения. Въздухът изпълващ дробовете ми е с особеното усещане за измитост и с неповторимото ухание на липа... Последните дъждовни капки се отцеждат и само затихващата песен на капчуците, напомня за случилото се... Всичко е притихнало... спокойно и изкъпано... Природата е готова да посрещне нощта... Нощта... само тя е причина да не видя дъгата в небето... Но дъгата в душата... тя е там, в мен... готова да я споделя... .

юлско утро...1... 2...

Ранобудна съм... Първоюлското ми утро започна с ухание на липа... Слънчевите лъчи оцветиха небето над зеления хоризонт. Тревите заблестяха украсени с многоцветни капчици роса. Поемам дълбоко въздух... с него поемам и жизнените сили на земята... поемам и усмивката, която озарява цялата ми същност... усмивката, която бе с мен през целия прекрасен ден... ден на сбъднати желания... ден на нежност... на особено усещане за пълно щастие... И днес се събудих с усмивка... запазила топлина от вчера... Утрото изми погледа си с краткотраен дъжд. Очаквам усмивката му да донесе закачливите лъчи на слънцето... да изпълни дните ми с реализираните ми намерения, които като подредена жена съм планувала... Планове... защо ли? Не веднъж се е оказвало, че непланираното и неочакваното е толкова прекрасно... другото е суета... кога ли ще я преодолея... .