дъждовна привечер...

Усмихнат летен ден. С надежда съм, че няма да му става навик всекидневното преваляване. От средата на деня се заредиха прегърмяванията в далечината и усмивките на слънцето. Надеждата продължаваше... до преди малко. Слънцето се отправи към хоризонта в лабиринт от бели облачета. От север белотата им помръкна, оцвети се в сиво и мастилено. От далечината се дочу глух тътен. И пак... по-наблизо... Вече стана ясно... разминаването с дъждовните облаци няма да се състои днес. Небесносините петна по небосвода се загубиха, превзети от сиво-бели къдели. Първите капки страхливо докоснаха керемидите и плочите, и се изпариха от топлината оставена в спомен от залязлото слънце. След тях дойдоха следващите, които запяха по притихналите листа на дърветата. Природата очакваше този миг. Усмихнах се. Природата си знае. Защо и аз да не приема този дъжд. Какво значение имат моите очаквания и надежди... /това е друга тема/ Усмихнах се... Поех дълбоко чистия балкански въздух. Дъждът се усили и завесата пред баира отсреща стана по-плътна. Северната стена на къщата в съседство е мокра. Това обяснява защо при мен, на южната тераса е тихо и сухо. Листата на дърветата пред погледа ми, защитени от къщата, пленяват със своето спокойствие, отдали се единствено на дъждовните капки... Ей, там, по-на изток, танцът на вятъра с клоните на дърветата в градината е в разгара си. Клоните се увиват и преплитат с дъждовните струи в любовен танц. Дъждовната завеса изтънява... Тътенът от гръмотевиците се отдалечава... Притъмнява... Нормално е. Нощта настъпва в своите владения. Въздухът изпълващ дробовете ми е с особеното усещане за измитост и с неповторимото ухание на липа... Последните дъждовни капки се отцеждат и само затихващата песен на капчуците, напомня за случилото се... Всичко е притихнало... спокойно и изкъпано... Природата е готова да посрещне нощта... Нощта... само тя е причина да не видя дъгата в небето... Но дъгата в душата... тя е там, в мен... готова да я споделя... .